Имаше време когато можех да се закълна, че ще останем заедно завинаги. И всеки път когато хората ме питаха защо ти си моята отрова и въпреки това аз се връщам към теб винаги - аз просто не знаех отговора. Не знам дали сме пораснали толкова, че да мога да погледна в лицето ти и да те гледам с удоволствие и носталгия. Нещо ме задавя когато си мисля за теб и на моменти не мога да различа дали е омраза или някаква изостанала любов, която не съм могла да изчистя. Казват, че някои хора обичаш завинаги и прощаваш с времето. За това ли все още се питам кой прав и кой грешен.
Мислех си за теб последните дни, за този ден и как неизбежно наближава. Как сме поели и двете по пътя си, толкова различен и ни довел пак толкова близо. Този път минаха колко - две, три години - откакто не съм виждала лицето ти. Мога само да гледам как навън вали яростно и да си мисля за теб, да си мисля, че по някакъв начин дълбоко наистина си ме обичала. И никога не си пуснала това да си отиде през прозореца както пуснахме нашето приятелство.
Хората ни гледаха. Помниш ли само как хората ни гледаха и казваха, че няма по-голяма сила от нас заедно. Опитвам се да се усмихвам и да плача, да си представя, че и двете сме надживели нещата, които ни съсипваха преди. Да си мисля, че си някъде съвсем наблизо и си щастлива. Че си променен човек - човек научил се най-накрая да живее. Ще си призная, че имаше моменти когато исках всеки да те изостави. И да те заплюе във лицето. А днес не мога да погледна дори профилната ти снимка. Но все още от време навреме питам познати къде си, в коя част на света си този път, дали си се оженила без никога да те видя като булка. Правя се на глупава, просто вмъквам въпросите сякаш не ме интересуват.
Не изтрих нито един спомен за нас заедно, пазя всичките ти бележки в кутии. Всички картички, които някога си ми писала и всички малки моменти, в които сме били повече заедно от всякога. И във всички тези страници - тук има толкова думи изписани за теб с идеята, че някой ден ще ги прочетеш и ще си спомниш колко щастливи бяхме в добрите си моменти. Може би ми липсваш понякога, когато си мисля за теб и човека, когото ме правеше. Обожавах да те показвам в снимките си - и все още тая малка надежда, че един ден ще ме поканиш да те снимам на най-важния ти ден. Малка надежда, че никой няма да те види така красива, както те виждам аз - искайки да те покажа на света, който е забравил, че си си отишла от тях. Но винаги можеш да се върнеш, нали?
Един ден сигурно ще остареем и двете ще си спомняме една за друга на такива дни. Ще ми пишеш ли тогава, само за малко да чуя гласа ти и да обещаем, че ще се чуем пак. И както всички други хора правят - никога да не го направим повече.

Затварям очи - нещото, което не мога да правя добре напоследък.

Затварям очи и те виждам. Бавна приспивна мелодийка върви в главата ми и виждам всяко видео на теб, което искам да заснема. Как ти подарявам малки лъскави кутии, украсени с панделки. Събуждам те с целувка. Първата прегръдка на летището. Светлините в заден фон. Мисля си на ум, колко още време докато сме разделени и мога да преброя всеки ден. Всяка усмивка и помахване, които ще ми дадеш оттук нататък и си мечтая първите да са толкова повече от вторите. За думите, които искам да кажа на хората за теб. За изненадата, която искам да ти направя за деня на влюбените - но не на него - защото аз се влюбвам в теб всеки ден през последните... години.

Трудно е, и е болезнено да бъдем разделени. Сглобявам мъничка история в главата си, в която ти ми се усмихваш, оставяш ме да пия от кафето ти, целуваш ме по бузите. Затварям очи за човека, който натъпка възглавницата си в куфара ми, но мога да я прегръщам сега и да си мисля за теб. И това правя, всяка вечер, в която не мога да заспя. Мисля си за теб. Колко спокойно спиш и ме плашиш понякога. Как се бием кой да стане за чашата. Как в един момент от нашето съществуване ние работим като екип. Единият маже филиите, а другият подрежда пълнежа. Дали сме се допълвали винаги.

Някой се отпуска вкъщи на леглото, дали ще бъда аз или ти. Вкъщи. Последната част от моето видео, последните няколко секунди - твоят поглед когато сме най-накрая вкъщи. Ще си изморен. Доволен. Всичко вече ще е минало. И все пак тепърва всичко ще ни предстои. Една последна усмивка преди да заспим - заедно. Както винаги е трябвало.

Мога да се видя в много отражения. И правилни и грешни. И виждам много думи зад очите си.
Виждам как светлината пада върху гърдите ми в затъмнената стая, виждам отражението в очите ти на ярката светлина в банята. Виждам как кожата ми се надига от ритъма на диханията, които поемам. Усещам как хората извиват гръбнак когато изпитват удоволствие. Само, за да те усетя да пъхаш ръце под кръста ми и да ме повдигаш към себе си. Дръж ме там завинаги.
А после когато се давя, виждам как водата идва към мен. И тъмното. И всяко страдание съществувало някога на тази повърхност или под нея. От някои неща преминаваш напред, а от някои не. И така е правилно, нали? Да стоиш на пода и да плачеш с часове - от това преглъщаш, преминаваш. Сънуваш все по-ясно, усмихваш се все по-откровено, стенеш все по-силно.
Чувстваш се изгнил отвътре - от това се събуждаш нали, за да се почувстваш като по-голям боклук утре. Виждам какво би било ако живеех живота си както би трябвало да бъде. И както аз го желая. Двете понятия за това кой си и как се справяш. Мога да се усмихна и да си разказвам истории, които ми се струват толкова далечни, толкова студени. Части от тях вече са си отишли от мен. Мога да гледам извивките на кожата ти и да се усмихвам, да следя с пръст къде надигат костите. Мога и да продължа напред. Виждам очертанията на устните ти и ги следя с пръст, грешни ли са думите, които казвам или са правилните?
Да.
Само от това има нужда живота.
Да се събудя утре, да отворя бавно очи в топлото бяло легло, сивото небе да е пуснало лъчите си върху лицето ми. Да виждам облаците как летят над мен, да усещам тихото ти дишане до себе си. Да се събудя до твоята кожа, да докосна раменете ти, да те прегърна и да чуя как изстенваш и се свиваш в мен. И да заспя отново.
Аз съм тук. На правилното място. Виждам ръцете ми да се пресягат към теб под същата тази светлина, в тъмното и все пак не достатъчно тъмно, за да виждам лицето ти. Концентрираният ти поглед, как разтваряш устни да ме целунеш, колко бавно се затварят очите ти от удоволствие. Виждам как кожите ни се прегръщат под водата, която ни обгръща. И усещам аромата ти, успокояващата топлина на това да сме заедно. И дори когато се мразим и избухваме и предметите сякаш хвърчат неимоверно бавно през въздуха. Дори когато душата ти се чупи и преглъщаш думите, които те изгарят отвътре. Мога да замразя момента, да затворя очи, да си те спомня от спокойните моменти. Знам ли този път къде отивам?
Да.