Щастлив си, че знаеш причините да се усмихваме. Питаш ли се наистина.
Ти знаеш кое изкуство ни вдъхновява и можем да гледаме дълго. Но идея нямаш кой номер обувки носим.
Не търсиш любимият ни цвят. Нима си толкова сигурен.
Не поглеждаш дълбоко. Нито отгоре. Нито се навеждаш до повърхността, за да видиш всичкия прах.
И си сигурен, че това, което търсиш е там някъде. А ние не сме.
Там някъде не е достатъчно за нас. Мразим и това определение ако ще ни докосваш с него.
Ние не сме просто точка в нищото. Просим си уважение.
Ти мислиш, че ти прощаваме когато си тръгнеш. А дали ще те искаме пак когато се върнеш.
Дали знаем какво вършим. Не, почти никога.
Гледаме ли в дърветата, в ръцете ти, в другите. Грешиш, ние не търсим, не просим.
Трудно ще бъде да ти обясним, че си никой. Пък и ти съвсем няма да чуеш.
Не сме едно или две и цял колектив не означава заплаха. Но посмял ли си да се изправиш срещу нас.
Ние ще намерим средствата. Но цената ще е твое задължение.
