Какво за моментите когато всичко просто не спира да се обърква. И колкото и да искаш да подредиш живота си, всичко просто не спире да отива по дяволите. Значи ли това "спри да се стараеш". Спри по дяволите да се раздаваш за нещо, което само те прави нещастен. А питаш ли се до колко държиш на това да остане там, където си го сложил. Живота е сложен. Отношенията са сложни - мислиш си цар и господар и винаги ще стоиш спокойно на върха на света гледайки отгоре. Същото като да си мислиш, че си обикновен човек и на теб лошите неща няма да ти се случат, не, защото те се случват на другите и ти само слушаш за тях. Но после? После ти си другите, тези, които са се усмихвали на историите за слаби хора неспособни да управляват собственото си настояще, в толкова лошо състояние, че страхувайки се да погледнат в собственото си бъдеще дори не живеят за утре. О да, случва се да се превърнеш в тези хора, случва си да си крещиш за това, че не знаеш какво да направиш. Наистина не знаеш и това те води до най-тъмните, противни, депресирани и изостанали ъгли на съзнанието ти - просто казано, те побърква. Наистина можеш да се побъркаш, очаквам един ден описанието на тази дума да се състои в изученият факт, че не е да си на дъното, а над него - заради непрекъснатото стоене на безкрайно висок ръб, ъгъл, край - но не безкрайност - от пълното знание, че няма да прескочиш, но и няма да паднеш. Ще останеш просто там - това трябва да е лудост - да не можеш да помръднеп от ужасният живот колкото и да го желаеш. Не е достатъчно наистина да плачеш, да пишеш, да говориш за това, нищо не е достатъчно - нищо не изглежда достатъчно мощтно, че да те спаси. И се питаш, "сам ли се наврях тук", "как стана това", гледаш се и не се познаваш - изгубил си всяко красиво качество, което обикновеният живот ти е отнел. Хей, вече не си специален, не си хубав, не си привлекателен, никой не те желае. Дори сам не желаеш компанията си - ужасяваш се от нея, не искаш да се гледаш, да си говориш, не желаеш да се правиш представителен за обществото всеки божи ден. Най-накрая си разбрал, че на него не му пука, защото то е разбрало, че на теб не ти пука. Опасна верига.
Всичко губи важност, значимост, искаш толкова да опростиш фактите, че да живееш в най-болезненото клише - за този момент това е единственото нещо, което чувстваш сигурно, защото знаеш как завършва. Клишето те прави нещастен, унищожен като личност, само роб изпъляваш план, като в пиеса, в която нямаш право да желаеш или да мечтаеш. Клишето те е притиснало до простотата, в която си се превърнал след хилядите безплодни услия да си върнеш това, което доброволно си дал на някого друг в името на нещо си. Но няма да се върне. Сега си не само някой друг, сега си нищо. Защото си нито себе си, нито ново, бъдещо ти. И от това те боли, всъщност - боли те от всичко, защото не можеш да го спреш и не можеш да продължиш и си на граница, кой избор да направиш, за да унищожиш по-малко себе си. Няма такъв, всичко би било ядрена зима, мълчалива, безкрайна, крайно отровна - веднъж и завинаги. Нещото, от което няма оправяне.
Питаш се "защо бях силен преди"? Защото бях независим? Свободен? А някога щаслив ли съм бил? Всеки спомен е абсолютно съмнение в целият план, който си знаел, абсолютно съмнение, че някога си бил наистина истински, а някога съществувал ли си дори? Преход - мисля, че е думата, но и в това не съм сигурна. Губя разум, който мислех за напълно здрав, виждания - които предпочитах повече от перфектната истина и усещане за свят, който обичах и харесвах, а сега ненавиждам.Страстта си отиде както и желанието за борба, самостоятелност и правда. И стоиш и търпиш като муле. Какво да направя.