Ти се отдръпваш от мен, но виждам само как не искаш. Кожата ти - странно бяла - стои до моята изцяло. Всичко това е толкова грешно и все пак усещам продължителната ти целувка по устните си, не искам да те пускам. Защо трябва да избереш правилното пред това. И без това те имам само за момент, за толкова кратко да погледам как костите повдигат кожата ти, дали наистина изглеждаш така без дрехи. Tеб. И не просто как да е. И не само коя да си. Единствената - със сигурност.
 Каквото и да правиш не ми позволявай да се събуждам. Какво ме влече толкова към теб. Прекрасна си. Устните, очите, кожата, ръцете. Но не е това, не те желая външно. За първи път нахлуваш нагло в сънищтата ми, показваш ми какво и не подозирам, че желая. Знам само, че не те познавам и все пак те ревнувам повече от много на света. Ревнувам те дори от въздуха, който има правото да е до теб, а не аз. Да, нечестно е. Но за теб дори завинаги ще остана.
 И капка от това, което виждаш няма да се промени, света ще си остане същият. Продължавай да ме караш да живея. Трябва ли да се обвинявам, че не помня първият път, в който те видях. Че не те сметнах за великолепна още тогава. Не знам. Един прекрасен слънчев ден погледнах в очите ти, които ме гледаха някак отнесено. А очите ти преливаха във всички цветове на природата и тогава ти ми се усмихна. И вече знаех.
 Най-накрая го намерих. Не знаех, че го правя, но бях затаила дъх.