Миналото е станало бъдещето докато спя. И някой от старите времена се е върнал при мен. Да, премазвахме се един друг през годините, унищожавахме се непрекъснато. И все пак останахме разделени, но заедно. Може би не знам как да ти го прошепна, читателю. Ти не можеш да видиш как допирам ухо до душата му и слушам - не сърцебиенето и не думите, а онова, което никой не иска да изрече. Той има глас, който идва сякаш от отвъдното, толкова дълбоко вкоренил се във всичките ми спомени. Винаги може да ме усмихне, винаги може да ме разплаче. И все пак, да - и той е предател - като мен и като всички други и той е двуличник и даже повече. И тогава осъзнаваш, че каквото и да направи няма да боли и ти винаги ще оставаш. Не от слабост и не от нужда, дори не и от любов, а нещо друго - нещо извънредно силно, за което не намирам дума.

И той е зъл и понякога ти идва да го мразиш. Да, като всички останали хора има своите граници и винаги се насилва до лимита им, но не повече. И не като всеки мъж знае къде е мястото му в този живот - знае за какво се бори, но и знае как да плаче и как да има нужда. Знае как да ти покаже, че си нещо над тревата за него. Нещо вътре в теб настръхва когато той знае какво искаш. Да - той знае. Той мисли, че има нещо останало, което трябва да бъде забравено, но знаеш, че само говори, за да те тества. И той има нужда да чуе, че си до него колкото и далеч всъщност да си. Но никога не настоява. Никога не моли да го желаеш.

Едно време си мислех, че е перфектен и всички мъничко завиждаха. Но те просто не идват при теб - перфектните. Те просто стоят там - непринудено - и ти говорят за мънички неща. Мисля, че сега го е осъзнал - всичко, за което съжалява и всичко, за което иска да му се прости. Да - той моли - прости ми. И така усещам, че трябва. Не защото всеки прави грешки, а защото ние направихме твърде много такива. И във всички тях се подкрепяхме като деца срещу глада и срещу вятъра, и срещу света. И вече знаем един за друг и мъките, и болките. Щастието ти е друго нещо, той няма да го сподели - то не го интересува. Успехите са толкова далечни и размити.

Този мъж - сега - ми говори с гласът от преди и използва думите от преди и ме кара да се чувствам както преди и това е, което ценя. Но нито той, нито аз сме както преди. Живеем малко в миналото - да. И не се осмеляваме да създадем бъдеще, не смеем да се доближим отново. Това ли е, което съдбата ти казва? Това ли трябва да е - как трябва да го разбереш.

Цял живот разминаване и цял живот по-силна връзка от всичко друго. Нима така е редно.