И все се кълна, че няма да забравя откъде идвам и си обещавам, че никога повече няма да правя нещо против волята си. Но се случва отново. Да си откровен не е толкова трудно, но да кажеш истината на себе си е като да се откажеш от всяка вероятност. Приятно е да се лъжеш, че има нещо напред, което е и назад. Знам, че е объркващо. Този път исках да седна и да мълча относно всички рими. Но не е много което ни е останало на всички, а аз дарявам предимно на себе си спомени.
Тревата в гората е тъмна и влажна под краката ни и шумове ни успокояват от храстите. Нещо живо и топлокръвно, няма нужда да говорим. Мечтая с напълно отворена душа и поглъщам въздухът на домът, мястото където принадлежа. Твърде дълго бях далеч и твърде болеше. Не мога да не гледам право в залеза над хоризонта докато очите ми не изгорят и не виждам нищо повече от петна зад клепачите си. Не мога да спра.
Просперитетът иска да погълне света, а аз искам да се прибера вкъщи при себе си. Така копнея да открия това, което ме търси. Тихата музика на щурците, мрачните дървета в горите нощем, тънкият страх под лъжичката от това, че си толкова самотен и толкова потънал в нищото. Живите същества не са отровили това място, сякаш не са успели да достигнат до него и аз искам да остана завинаги. Ароматът е толкова дълбок и покъртващ, че ми се плаче. Излежах си времето и сега мога да съм свободна отново. Моят живот се редеше от услуги за пари и пари за услуги. Всичко което правиш се заплаща и сега - отново тук, всичко е все така мизерно и грозно, но аз съм на върхът на света. Потънала в красотата на мракът, на място, на което няма облаци и дъждът те приветства. Като прасе в кочина съм понякога, но ще се завърна към това, което ме е създало каквото и да ми коства. Огънят издигащ се към небето, циганските шатри, танцуващите хора, ярките спомени от миналото. Фенерите по клоните, смеховете на хората, искам да погълна и запомня всичко. Всеки, който е стискал ръката ми и всеки, който е целувал устните ми. Всеки, който сега се е погубил или е станал велик - и за двата вида ти иде да плачеш. Толкова хубави хора си отидоха от мен.
Къде желая да остана се питам все още. С кого да бъда, но накрая се отдавам просто на себе си - другите не са достатъчни да видят това, което държа. Аз съм като голямо ковчеже натъкано със светулки и нито един недостоен няма да може да го отвори. Всеки слепец няма да види колко ясно сияя докато не прогледне, за да види очертанията в мрака. А аз съм големият създател на моите светове без граници, толкова различни от това, в което живеем. Безгранична планета с милиарди настоящи моменти, всеки един от тях може би е най-великият момент на историята за бъдещият век.
Аз просто искам да докосна растенията и да усетя топлият асфалт под нозете си, не е толкова лошо да съм дете отново, да спра да нося черно. Да, забравих какво е да се обичаш, защото никога не се прекърших и никога не се смирих със другите. Толкова от тях ми казваха мирясай, животът ще те наведе, но така и не се случи. А минах през това и онова, и този кошмар и онзи кошмар, но съм все още тук. И в крайна сметка, това е което важи. Моля се само да винаги да имам шансът да се поправя. Загубих достатъчно мислейки си, че всеки се променя, за да се нагоди. Но не и до момента, в който преставаш да си себе си. Оставам при зелените листа и ароматът ми на нещо старо. Време е да си дам още един шанс.
