Някъде през
лятото
Беше преди много години.
Той изглеждаше като всеки друг, но и толкова като себе си. Реален човек в
опаковка назаем. Такива хора не виждате често, нали. Е, аз го видях и го виждах
всеки път след това, но не с очите си. Името му беше Алин. Чували ли сте някога
такова име – то ви говори само, сякаш принадлежи на красив и благороден принц от
преди времена, точно тези години, за които си мислите , че знаете всичко, а всъщност
не знаете нищо. А той беше точно такъв, от хората, които можеш да забележиш
дори в тълпата. Беше певец, но пееше малко. Обичаше да го прави за себе си.
Казваше, че да си продаваш гласа е като да Богохулстваш. Пееше всяка сутрин и
приветстваше деня с тъжни и безкрайни балади. Имаше светла къдрава коса, която
караше лицето му да изглежда детско, но когато отвореше уста да ти попее беше
способен да те разплаче. Той е най-енергичният човек, който някога сте виждали.
И дори аз, с моята писателска кариера не мога да ви го опиша, такъв какъвто го
виждах. Стоя на брега на морето и разказвам за този невероятен човек. А аз
искам да разкажа за него, тази негова история, защото тя не заслужава да бъде
забравена.
Няколко
месеца по-късно
Вече не лято.
Измина доста време откакто написах толкова малко редове за него. Това не
е цялата история и невъзможно да бъде. Талант като Алин не би живял, за да
разказват толкова малко хората за него, но и самият той не би желал аз да
разказвам за него. Би му било достатъчно, че го помня, че го пазя в сърцето си.
Името му е Алин, той е принц от далечни земи и времена, парченце история
с голямо минало и той ми разказваше за това минало. Разказваше ми за рода си,
били древна фамилия в Румъния, носели името Виорел, но били жестоки и студени
хора и тези, които разбирали, че той е от рода Виорел му отказвали всичко.
Алин мразеше, че хората го съдят заради името му и го промени на Виоре,
всички след това го мислеха за италианец и така бе по-добре за него.
Срещнахме се в един далечен град много отдавна. Бях в Европа на
погребение на мой приятел. Не ми беше близък, познавахме се като деца, на
времето, когато беше на мода да общуваш с чуждестранни деца. Отидох от уважение
и там се запознах с Алин, той беше беглец от страната си и бе отседнал при
семейството на покойника. След това нямаше къде да отиде. Казах му, че може да
дойде да поживее при мен в Русия. А той ме попита защо правя това за напълно
непознат? Не знаех, намирах нещо напълно вълшебно в него и му давах цялото си
доверие и подкрепа. След тези ми думи той ми се поклони без да спира да ме
гледа в очите и каза, че никога не е срещал човек като мен.
Навън е вече през малките часове на нощта и тихичко се сипе сняг, но в
главата ми са минали времена и безусетно времето е минало, ще ви разказвам
отново утре.
На
следващият ден
Върнахме се заедно в Русия и той заживя с мен. Беше като човека, с който
дори не си мечтал да живееш. Приспособи се много бързо. Беше като птичка в
клетка. А аз я притежавах. Най-красивата птичка. Попитах го защо не се опита да
намери място, където да пее, а той ми отговори, че ако ще изкарва пари
предпочита всичко друго, но не и това, защото хората не били способни да оценят
дарбите. Хората били завистливи – казваше той, много завистливи. Не го питах
повече. Той стана келнер в бара на един изискан хотел и започна да получава
много обожателки. Жени се стичаха пред вратата ни, а той отказваше галантно на
всяка една. Това беше Алин, нямах смелост да го попитам защо.
Дни
по-късно
Все по-трудно ми става да ви разказвам за него.
Всичко вървеше прекрасно и нереално. Той изглеждаше щастлив и доволен и
отразяваше това върху мен. Живяхме седем години и няколко месеца заедно.
~___________________________________________________________________________________________________________~
Алин Виоре
Писма до моето най-голямо приятелство
В Румъния през зимата
Иска ми се да можех да ти покажа родината си. Толкова много неща щеше да
харесаш тук. Но не и хората. Хората тук са студени. Съжалявам, че ми се наложи
да се върна тук и да те оставя в Русия. Обещавам престоят ми да бъде колкото се
може по-кратък и съвсем скоро да се върна отново при теб.
Вечно твой, Виорел
Румъния
Пролетта настъпва
Изглежда отсъствието ми ще трае по-дълго отколкото предполагах. Душата
ми тъжи по теб. Но тук ме задържат семейни истории и права. Липсва ми времето
прекарано с теб в Русия. С теб, но не и самата Русия. С теб би било прекрасно
навсякъде, ако можеше само да си тук и да видиш как настъпва пролетта и всички
поляни оживяват. Толкова щеше да ти хареса. Тук няма на кого да пея и това ме
натъжава. Изгарям от нетърпение да се завърна при теб. Дано ме чакаш.
Вечно твой, Алин
~___________________________________________________________________________________________________________~
Края на
годината
Истина е, че той се завърна след дълъг престой в Румъния. През времето
когато живеехме заедно му се наложи да пътува само веднъж до там и то против
неговата воля. Запазих тези писма. Бе там от началото на зимата до края на
пролетта.
Молех го да не отива, от страх, че няма да може да се върне. Но той се
върна както ми беше обещал.
Стоеше на вратата, тогава преди много години. Каза ми, че дори с цената
на живота му ще се върне при мен и замина. Написа ми писмо преди да се върне,
което не споделих с вас, но ще го направя сега.
~___________________________________________________________________________________________________________~
Късна пролет
Има неща, които не съм ти казал. Има неща, които не съм ти признал и
толкова се разкайвам за това. Очаквам в най-скоро време да се завърна при теб и
да утоля жаждата за срещата ни. Живота тук е груб и суров, навсякъде по света е
такъв. Но когато сме заедно света е по-добро място. Певецът в мен се надява
това писмо да се загуби по пътя, защото душата в мен не иска да ти разказва
неща, които не ти е казала в очите. Но аз се страхувам, страхувам се, че не
знам кога ще се върна отново при теб и липсата ти ме убива. Мразя това място,
тези земи и тези хора, но ти знаеш това. Знаеш толкова много за мен, колкото аз
си мисля, че не знам. Познаваш ме най-добре от всеки. И никога не ме попита
защо отпращам всички онези жени от вратата ни. Уважам те за тази твоя смелост,
уважавам те за дето си и такъв съвършен, честен и невероятн човек. И когато се
върна при теб ще ти разкажа неща за това място и за себе си, които преди не съм
ти разказвал.
Искрено твой, Алин
~___________________________________________________________________________________________________________~
Когато Алин се върна при мен не беше същият човек, беше по-затворен,
по-студен. Не ми каза нещата, които бе написал, че ще каже. А аз не го попитах
за тях. Не пееше вече.
Един вечер се прибра, седна до мен, хвана ръката ми и ми заговори.
Не бях
прав да крия от теб толкова дълго време. Но се страхувах какво ще стане ако ти
кажа, ти си човек, който със сигурност е видял, че не съм същият в последно
време.
Болен
съм.
Разбрах в
Румъния. Не мога да пея повече, а това бе единственото нещо в живота, което ми
доставя удоволстие и усмисля живота ми. Или поне така си мислех. През времето,
докато не бях себе си разбрах, че музиката не е единственото нещо за мен.
Ти си
другото.
Но не
замяната на това, което загубих. А това, което открих толкова отдавна, а не
исках да призная, че оценявам.
След като седем години живях с Алин Виорел и го обичах с цялото си
сърце. А той мен с цялото си същество, той се разболя. Грижех се
за него в продължение на шест месеца колкото и да ми отказваше. Едно лято
намерих негов дневник, а той ми каза да го прочета. След няколко седмици Алин
ме напусна, както мен, така и света. Оставям тези писания, както и дневника му,
които ще ви разкажат историята до край.
Алин Виоре
Обичам така, както не знам дали някой, някога е обичал. И дори хората да
кажат, че обичам напразно или грешно, аз обичам. Цялото ми същество обича. И
успях да го кажа и покажа и това ме прави най-щастливият човек. Чувствам се
пълноценен въпреки, че знам, че аз ще умра. Ще си отида от този свят, но аз
имах дарба имах и дар. Дарбата ми бе да пея, но я загубих защото може би не я
уважавах достатъчно, но дара ми бе даде веднага след загубата. И аз се гордея с
това, което се случи. С това, в което живях, това което изживях и никой не може
да твърди, че това не е правилно.
Това е кратък откъс от
дневника на Алин. Прекалено кратък, но няма да ви разказвам за нещата, които
преживяхме заедно. Защото не сте достойни да научите за тях. Разказвам ви
нашата история.
Колкото до мен. Името ми е
Владимир Зуковски, аз живях и умрях, за да обичам този човек. Когато признах на
света и на несправедливостта в него, че съм различен и обичам Алин те ме
заклеимиха и убиха.
Но живота ми бе най-голямата
вълна на истина, която някой е преживявал. И се гордея с това, което съм и
това, което направих. Гордея съм, че аз бях човека, който срещна Алин, аз бях с
него до последният му дъх и прегръщах тялото му когато духа му ме напусна. Не
бих живял без моята птичка, както тя не би живяла без свободата си.
Съдете ме за дето обичах човек като мен. Съдете ме за дето ви казвам
сега кой съм, а не още в началото. Съдете мъртвото ми тяло. Съдете любовта. На
нея не може да се заповяда. Но един Руснак и един Румънец ще живят вечно в
историята, защото ние покорихме места и времена, които другите се страхуваха да
покорят. Завиждайте мръсници! Завиждайте завистници! Завиждайте, че аз имам
живот, който да ви разкажа. И човек, който да обичам дори след смъртта си.
Оставям това. Изгорете го, унищожете го, историята ни няма да умре.
