Подредиха ни в редица, изложение на тайни. Господарят ни облече в дълги черни роби, които оставяха всичко скрито, но не и очите ни. Дойде арабинът, прекрасен мъж, сините му очи проблясваха изкусително на фона на смуглата му кожа. Вървеше бавно с ръце зад гърбът си, слънцето огряваше черната му брада, поклащаше глава при всяка измината робиня. Приближи ме и се спря, погледът ми рееше напред, знаех, че не може да съм аз. Господарят го видя и заломоти жадно през развалените си зъби.
- Красива, господарю, силна, има и месце по костите. - приближи се до арабинът, който не отделяше очи от мен. Хвана го за рамото и започна да говори в ухото му. - Ще ти я дам на отстъпка, господарю, нравът й няма да харесаш...
Арабинът не откъсваше поглед от мен, вдигна ръка и продавачът млъкна. Тогава и оттогава завинаги станах негова собственост. Прибра ме удома си, изгони слугите и ме остави насред пищна зала - стоеше прав срещу мен, в белите си дрехи, прекрасно спокоен, крадец на души.
- Позволи ми да те видя - само каза. Смъкнах единственото, което имах върху себе си и той ме видя. Мълчеше. Устните му се разтвориха леко, наведе глава и очите му влязоха по-навътре в черепа му, сянката от веждите му придаваше зловещ вид на красивото му иначе лице. Гледах право в него. Нека не ме хареса, нека реши, че не съм достатъчно добра за него. Нека ме прати при слугините, нека не каже, че ще жадува кожата ми.
А той само прокара ръка през брадата си, усмихна се на образът ми.
- Какво желаеш? - думите му бяха странни, недовършени и все пак подли. Как ще смее на душата ми, която притежава. Подиграваше се с мен и със свободата ми. Имаше единствено един начин - да му кажа истината.
- Да ми покажете светът, Господарю! Да сложите в ръцете ми ярката светлина на вярата, да ме научите на това, което и учените не знаят. Да ми предадете познанията на пясъка, на вятъра, на океана. Да ме научите откъде извира слънцето и накъде ще отлети безсмъртната ми душа когато напусне това тяло назаем. Господарю, не ме заробвайте в леглото си където няма да открия ширини, нито вяра, а собственото си нещастие заключено зад задължението. Ако се стремите да породите в мен любов към вас, както към баща и към любовник - научете ме първо как да ви обичам.
Арабинът се смя дълго, с устни оголили зъбите му, с глава наведена назад. Чист, откровен смях към моята наивност. Нима не си го бях заслужила. Златото проблясваше по дрехите му, нима наистина не бих могла да обикна този мъж. Нима той не беше като останалите, които се разхождаха по пазаря и гледаха жадно телата ни. Той бе просто един красив мъж с влияние отварящо му вратите на света.
- Ще направя каквото поискаш ако ми обещаеш, че няма да ме забравиш. Че няма да ме напуснеш изучавайки безкрайният свят. Че винаги ще си така близо до дома, че да можеш да оставиш тук сърцето си.
Не го разбирах. Много неща не разбирах тогава.