Стар съм. На хиляди години.
Не бих казал съвсем вечен. Извървях достатъчно, сега съм изморен. Видях достатъчно и просто искам да си затворя очите. Не се притеснявай за мен, остави водата да ме облее. Може би ще се удавя, а може би ще бъда пречистен. Нали трябва да умра първо, за да се върна отново. Как мислиш, че съм бил тук толкова време.
Искаш ли да чуеш историите ми или не, можеш да затвориш вечно бърборещата си уста и веднъж в живота си да слушаш. Не, не ни е нужен огън. Всичката драма в твоят живот е всичкият сарказъм в моят. Виждаш ли вълните, как не спират, както и тях и ти ще си отидеш. И аз ли? - Да, някой ден. Може би. Психическата болка е различна от физическата. Запомни от мен, не се страхувай, че ще надерат кожата ти или скъсат вените ти. Нищо от това няма да те унищожи. Не се страхувай и че ще бъдеш отровен, покровителите вече не желаят толкова тривиални загуби. И няма крадец на души или жътвар, който да може да ти отнеме най-ценното. И да падаш, и да се трошиш, има ли от какво да се страхуваш?
Не, ще положа ръка на твоята и ще те излекувам. Не е нужно да крещиш когато сълзите падат от очите ти, не е нужно да си причиняваш това. Аз ли? Аз бях велик, думите ми бяха това, което можеше да те унищожи. Да те събори на колене. Аз съм твоята слабост. Виждаш ли ме, усещаш ли ме. Ще съществувам докато ме храниш, разбира се. Но и след това няма да изчезна.
Безсмъртен ли съм? Да, един вид. Ще ме заглушиш за кратко полагайки ръце на устните ми, ще се усмихваш фалшиво. Един ден аз просто ще прогриза пръстите ти. Не, не че те мразя, но ти си незавършен без мен. Не си цяло, дори не си половино - нищо не си.
Аз съм изгарящият гняв, който те кара да искаш да нараниш другите. Да им причиниш болката, която те ти причиниха. Сега, сега, не бързай да отричаш. Не си точно хищник, но понякога не се познаваш, искаш просто да удряш и да смазваш кости и няма да те трогне нищо от това, което причиниш. А казваш, че аз съм зъл. Не разбираш? Не се тревожи - вие хората ни разбирате толкова добре, просто искате да ни отложите и да се скриете от нас. Да се престорите, че не ме виждате. И така е най-добре нали, когато те докосват пръсти на любим човек и мен ме няма, а после искаш да забиеш чашата си в гърлото му. Грешиш, приятелю. Аз съм там. Ще ме оставиш ли да си поема дъх? Все с тези неспирни въпроси. Няма нужда да търсиш отговорите в мен когато можеш да ги откриеш единствено в себе си. О добре, добре, още един въпрос. Но последен, после трябва да вървя.
Защо те спирам ли? Това ли избра да ме попиташ, човечецо. Нима наистина ли не желаеш да бъдеш спрян? Да, можеш да ми вярваш, че съм по-силен от любовта и привързаността ти. Казваш, че съм егоист и плюеш пръски слюнка в лицето ми. Ех, може и така да е. Все пак някой трябва да страда, за да съществувам аз. Не е ли това достатъчно егоизъм и за двама ни.