Би трябвало да ме боли там където забиваш юмруците си и ме мачкаш към стената. Дишам през устата си, за да не погълна миризмата на собствената си кръв. Дори не се опитвам да държа очите си затворени, а ги опъвам докрай мъчейки се да спра сълзите да излязат от мен. Би трябвало да се притеснявам как ще прикрия синините утре. Или как ще се прибера вкъщи и дъжда вместо да ме успокои ще гори рани по кожата ми там, където гнусните ти ръце са ме докосвали. Би трябвало да се притеснявам, че можеш да ме обезобразиш и никой няма да иска да ме погледне повече, така както ти избягаше да ме гледаш през последните месеци.
Би трябвало да прегърна раменете си, да тичам, а аз не мога. Само вървя колкото мога, краката ми са от олово, поне дъжда прикрива сълзите ми. Но не треперя и не ме боли, нищо не усещам физически. Наранявал си ме и повече вече, нищо от това наистина не ме плаши. Дори не достига до мен, ослепяла съм и съм забравила да чувам. Често губя сила да дишам и започвам да се давя в собствената си паника, дори не се опитвам да нося по-прикрити дрехи, за да скрия белезите. И без това никой няма да ме попита за тях.
Не си спомням какво е да се храниш, дори не изпитвам нуждата да си спомня какво е да си човек. Минават почти две седмици преди да осъзная, че има нужда да ям. Ще минат поне две години преди да осъзная, че има нужда да дишам. Не се старая дори да се усмихвам за другите както преди, не желая да слушам музиката.
За кратко бягам от болката, когато белите петна пред очите ми изплуват, аз се свивам в нея и я избутвам настрани. Но е за кратко. После болката трябва да бъде почуствана, докато не останеш напълно празен. Нищичко не трябва да е останало. И от мен нищо не е останало, за да няма място за нищо ново да се всели.