Можеш ли да ме стискаш колкото си искаш и да ме затвориш в клетка.
Някой вървеше в тъмното по улицата и пушеше цигара, можеше ли да ме видиш тогава как извивам ръцете му и смазвам лицето му в плочките. Можеш ли да гледаш омразата в очите ми към теб и все пак да лъжеш, че ме обичаш. Можеш ли да ме поправиш, както поправяш спомените си и старите си хобита. Можеш ли да ме докосваш както никога преди и когато на сутринта се събудиш да нямаш никакви спомени. А после да си до мен и да ме утешаваш когато сълзите текат по страните ми и нечия кръв се стича от устните ми. Собствените ми прокълнати знания да натъпча в някого против волята му.
Да подариш на някого подарък по-ценен от живота му, да знаеш, че сърцето му е твое и да го прекършиш. Да смажеш с ръце цялата му пепел и да си простиш и утре. Да затвориш очи, да дишаш тежко и да стенеш, можеш ли тайничко да плачеш и отвътре когато си щастлив. Или да ме оставиш без дори последната целувка. Един ден, страннико, когато устните ми изстинат и крясъците в мен заглъхнат - тогава ли ще ме обичаш повече. Тогава ли ще стискаш в мен останалото повече, с посивялото на бялото в очите ми, с безразличието в мен. Ще те чуя да крещиш победоносно, че си ме победил. И в този кървав бой и на арената и след хилядите синини и падания най-накрая ще да властваш ти над мен. Остави. Не се вълнувам от такива приключения.
Една причина ще има да си жив. И тя ще е, че аз съм те оставила.
