Виждам как светлината пада върху гърдите ми в затъмнената стая, виждам отражението в очите ти на ярката светлина в банята. Виждам как кожата ми се надига от ритъма на диханията, които поемам. Усещам как хората извиват гръбнак когато изпитват удоволствие. Само, за да те усетя да пъхаш ръце под кръста ми и да ме повдигаш към себе си. Дръж ме там завинаги.
А после когато се давя, виждам как водата идва към мен. И тъмното. И всяко страдание съществувало някога на тази повърхност или под нея. От някои неща преминаваш напред, а от някои не. И така е правилно, нали? Да стоиш на пода и да плачеш с часове - от това преглъщаш, преминаваш. Сънуваш все по-ясно, усмихваш се все по-откровено, стенеш все по-силно.
Чувстваш се изгнил отвътре - от това се събуждаш нали, за да се почувстваш като по-голям боклук утре. Виждам какво би било ако живеех живота си както би трябвало да бъде. И както аз го желая. Двете понятия за това кой си и как се справяш. Мога да се усмихна и да си разказвам истории, които ми се струват толкова далечни, толкова студени. Части от тях вече са си отишли от мен. Мога да гледам извивките на кожата ти и да се усмихвам, да следя с пръст къде надигат костите. Мога и да продължа напред. Виждам очертанията на устните ти и ги следя с пръст, грешни ли са думите, които казвам или са правилните?
Да.
Само от това има нужда живота.
Да се събудя утре, да отворя бавно очи в топлото бяло легло, сивото небе да е пуснало лъчите си върху лицето ми. Да виждам облаците как летят над мен, да усещам тихото ти дишане до себе си. Да се събудя до твоята кожа, да докосна раменете ти, да те прегърна и да чуя как изстенваш и се свиваш в мен. И да заспя отново.
Аз съм тук. На правилното място. Виждам ръцете ми да се пресягат към теб под същата тази светлина, в тъмното и все пак не достатъчно тъмно, за да виждам лицето ти. Концентрираният ти поглед, как разтваряш устни да ме целунеш, колко бавно се затварят очите ти от удоволствие. Виждам как кожите ни се прегръщат под водата, която ни обгръща. И усещам аромата ти, успокояващата топлина на това да сме заедно. И дори когато се мразим и избухваме и предметите сякаш хвърчат неимоверно бавно през въздуха. Дори когато душата ти се чупи и преглъщаш думите, които те изгарят отвътре. Мога да замразя момента, да затворя очи, да си те спомня от спокойните моменти. Знам ли този път къде отивам?
Да.
