Имаше време когато можех да се закълна, че ще останем заедно завинаги. И всеки път когато хората ме питаха защо ти си моята отрова и въпреки това аз се връщам към теб винаги - аз просто не знаех отговора. Не знам дали сме пораснали толкова, че да мога да погледна в лицето ти и да те гледам с удоволствие и носталгия. Нещо ме задавя когато си мисля за теб и на моменти не мога да различа дали е омраза или някаква изостанала любов, която не съм могла да изчистя. Казват, че някои хора обичаш завинаги и прощаваш с времето. За това ли все още се питам кой прав и кой грешен.
Мислех си за теб последните дни, за този ден и как неизбежно наближава. Как сме поели и двете по пътя си, толкова различен и ни довел пак толкова близо. Този път минаха колко - две, три години - откакто не съм виждала лицето ти. Мога само да гледам как навън вали яростно и да си мисля за теб, да си мисля, че по някакъв начин дълбоко наистина си ме обичала. И никога не си пуснала това да си отиде през прозореца както пуснахме нашето приятелство.
Хората ни гледаха. Помниш ли само как хората ни гледаха и казваха, че няма по-голяма сила от нас заедно. Опитвам се да се усмихвам и да плача, да си представя, че и двете сме надживели нещата, които ни съсипваха преди. Да си мисля, че си някъде съвсем наблизо и си щастлива. Че си променен човек - човек научил се най-накрая да живее. Ще си призная, че имаше моменти когато исках всеки да те изостави. И да те заплюе във лицето. А днес не мога да погледна дори профилната ти снимка. Но все още от време навреме питам познати къде си, в коя част на света си този път, дали си се оженила без никога да те видя като булка. Правя се на глупава, просто вмъквам въпросите сякаш не ме интересуват.
Не изтрих нито един спомен за нас заедно, пазя всичките ти бележки в кутии. Всички картички, които някога си ми писала и всички малки моменти, в които сме били повече заедно от всякога. И във всички тези страници - тук има толкова думи изписани за теб с идеята, че някой ден ще ги прочетеш и ще си спомниш колко щастливи бяхме в добрите си моменти. Може би ми липсваш понякога, когато си мисля за теб и човека, когото ме правеше. Обожавах да те показвам в снимките си - и все още тая малка надежда, че един ден ще ме поканиш да те снимам на най-важния ти ден. Малка надежда, че никой няма да те види така красива, както те виждам аз - искайки да те покажа на света, който е забравил, че си си отишла от тях. Но винаги можеш да се върнеш, нали?
Един ден сигурно ще остареем и двете ще си спомняме една за друга на такива дни. Ще ми пишеш ли тогава, само за малко да чуя гласа ти и да обещаем, че ще се чуем пак. И както всички други хора правят - никога да не го направим повече.