Всичко тръгна от едно родословно дърво и от една прекалено дълга и суха история.
Поколения, поколения назад. Синове, дъщери, родители, прародители, всички сме потънали дълбоко в историята на собствените си родословни дървета и сме там докато някой ни помни. Но години, години напред, ние ще имаме деца, а нашите деца ще имат деца и един ден никой няма да ни помни. Точно така, както и ние не помним години преди, много преди нас.
Нито какво сме направили, нито как сме живели, нито как сме умрели. Нито дали сме били герои или патриоти или болни или щастливи, нито дали сме били свестни или нечестни. Никой няма да помни какво сме направили и това е жалкото на един живот. Живеем в огромна галактика - огромна вселена, чувстваме се като мравки по земята, изживяваме своите години, правим това, което смятаме за правилно, загубваме дихание и само столетие по-късно никой не помни за нас. Никой не помни, че и ние сме живели - ние сме преходни, временни.
Уви, не можем да бъдем запомнени. Дали сме извършили подвизи или не, живота е един неспирен кръговрат, пулсираща вселена, рано или късно ставаме забравени жертви на времето... и не можем да направим нищо спрямо това.
А ти как мислиш?
Че теб ще те помнят и поколения напред... ако не друго - поне написаното в блога трябва да остане, а дали след 100 години ще има интернет ? :-)
Не зная, но се надявам... всичката тази енергия, сменила формата си в текст тайпнат в собствения блог, а енергията не се губи. Или може би вече тя е сменила своята форма като този блог е повлиял някому положително...
Всичко това оставя следи във времето и дали помнят нас или не - някой ден ще правят любов на леглото на пра-баба, ще изровят от шкафа книгата на пра-баба или може би ще четат в архивите на интернет блога на пра-пра-пра-баба.
Все пак животът е сега и на момента :-) Нека го живеем в радост и любов. Спокойно, не съм сектант! Просто обичам живота и нещо ме кара да вярвам, че и след 200 години ще ме помнят :-) Пък ако съм се лъгал, какво толкова, поне съм опитал и просто не се е получило... някъде далеч в бъдещето ;-)
А защо да е толкова важно да ни помнят? И как точно се нарича това - носталгия по нас самите, суета или това е гласът на осъзналото се като преходно същество?
Ако наистина има нещо заслужаващо си да остава след нас, то мисля, че Времето ще се погрижи да го съхрани по неговия си начин. Въпреки нас и субективната ни оценка за важностите и стойностите на нещата.