Често се питам дали идеите ми изобщо струват. Ако някои ме наричат писател, то това е на тяхна отговорност. Защото аз не съм, аз съм само човек, който съживява истории. Както от първият до последният човек на и зад снимачната площадка на филм, от продуцента до чистачките. Обръщам се на някъде и виждам нещо, което ми казва. Давай, разкажи за мен. И аз го правя, юркам себе си. Нямам актьори, нямам декор, нямам хора с които да се занимавам. Нямам редактор, нямам издател. Всеки е сам в жанра си. Колкото по-рано осъзнаеш толкова по-добре. Пиша статията основно за себе си, който я прочете, ок, той ще се опита да разбере. Преди мъкнех една тетрадка със себе си навсякъде. Винаги ми идваха идеи и просто ако не ги записвах ги забравях. По-късно всичко беше на елемента на елиминациите, това да, това не. Това, което е било хубаво съм успяла да напиша.
Разочарованията са като да се качиш на най-високото дърво, да набереш най-сочните и красиви череши, да слезеш и да се окаже, че са пълни с червеи. Всеки се разочарова понякога, дали от себе си или от околните, това не знам.
Хрумвали са ми много налудничави истории, които през ум не би ми минало да напиша. Когато знам, че не съм способна да направя нещо дори и не се опитвам. Ако знам, че ще го съсипя в опита си, всичко е изгубено. За какво да пиша? - се питам понякога. Има ли нещо, за което вече някой не е писал? Мисля си, че няма. Милиони умове, милиони идеи... Всичко се изтърква след определена употреба. Имам започнати истории изоставени да хващат прах, обречени никога да не бъдат завършени. Пиша това защото току що гледах 20-тия си филм от филмографията (който ме чете редовно ще знае). Филма беше Ед Ууд. Там той играе самият Ед Ууд, млад продуцент, сценарист, момче за всичко. И на всичкото отгоре обича да носи женски дрехи. Казва, че го карат да се чувства по-близо до жените. Като малък майка му го обличала в момичешки дрехи. И той направи грешката да се изправи там навън и да покаже кой е. Не бе одобрено, не бе нормално.
Филма е черно-бял от 94-та година, Béla Lugosi или Дракула.
Коя е историята, която никой не е разказал? Написал, подметнал, измислил, филмирал? За какво никой не се е сетил, на кого не сме отдали чест, кого не сме уважили? За кого не сме плакали?
Мъже? Жени? Романтика? Фентъзи? Какво се е изплъзнало между пръстите ни. Не знам дали има такова вече, сякаш сме толкова изчерпани, че се повтаряме отново и отново. А има милиони идеи по света, които никога не сме чували. И с този темп едва ли някога ще чуем.
Има милиони образи, които не сме измислили. Милиони такива, които могат да се усъвършенстват, да станат истински. Милиони измислени чудовища, от които не сме се страхували. Милиони красиви мъже и жени, които не ни се е искало да докоснем.
Споменах, че мразя образи създадени да ги обичаме, за да бъдат убити. Жестокост. И това сме измислили. И болката и въображението и страха и нещата, които не могат да се видят с очи.
Какво е важно за вас в една история? Да бъде красива? Модерна? Хитова? Романтична? Страшна? ... изтъркана...
Защо някои идеи никога не се приемат. Прекалено различни, прекалено... и тази дума е измислица. Прекалено изморен, прекалено странен, прекалено луд. Хората не обичат да си различен. Плаши ги.
Какво парченце от света остана за мен? Ще имам ли чест и аз да разкажа нещо велико? Да го открадна ли от някого, за да се каже, че е велико? - не. Не ви питам. Питам себе си. Можеш да бъдеш велик единствено пред хората, пред себе си винаги ще си недооценен, некадърен, сбъркал на толкова много места. Самоиронията не води до самоуважение. Тя води до нещо по-ценно.
Ако си стигнал до тук и все още четеш... Онази тетрадка, за която ти споменах по-рано. Тя хваща прах някъде. Не пиша от много време. След като не мога да оценявам себе си, а не е останал кой да ме оценява... превръщаш се в реликва. Вече на никой не му пука колко прах си хванал. Висиш си там на стената, някога може и да си бил велик, сега си нищо. Не си модерен вече...
Коя история да напиша? Комерсиалната? Най-комерсиалната, за която се сетя. Мога ви пиша хиляди страници за вампири и нежна и опасна и съблазняваща мозъка реч, но защо. Защо не мога да ви пиша за хора покорили живота и хълмовете и депресиите и войните. Защо не мога да ви пиша за хората победили себе си. Защото за тях не искате да чуете. Искате неща, които го няма в живота, за да се преструвате, че ги има. Кое е най-доброто начало и край? Здравей - довиждане? Усмивка - сълзи?
Харесва ми да стоя и да гледам другите, да се възхищавам така както само аз си мога. Да уважавам както съм се научила. Да чета докато другите не го правят.
Какво да напиша, за да трогна?
Какво да напиша, за да си върна уважението? Собственото си уважение?
Когато няма кой да те оценява няма смисъл да пишеш. Когато няма кого да оцениш няма смисъл да четеш. Когато никой не е стигнал до края на тази статия живота ще си продължи по същата линия, забавен и изтъркан...
Лека вечер, грешници...