Често се изправям срещу света без нищо в ръце. И си мисля, че той няма да забележи...

Вървя през облаци, снегове, дъжд, жега, листа. Вървя и дишам, поглъщам мръсният въздух и го усещам, усещам как той попива в мозъка ми, а мозъчната ми кора прави отвратена физиономия. Озоновата дупка, а? Слушам музика, през любимите ми слушалки музиката влиза в главата ми през ушните канали, вибрира и излизам извън контрол. Никой и нищо не ме засяга. Вървя и дъвча дъвка, по възможност розова. Не ме интересува. И си пея, да, много си пея.
Вървя на някъде, а разни хора непрекъснато заглеждат ме.
И обръщат се след мен и накриво изглеждат те.
Още една сутрин, един обяд, една вечер, едно слънце, един мрак, едни облаци. Става все по-горещо. Един дъжд, едни хора, едни улици, едни коли, едни и същи идиоти в тях.
Днес ми намигна красива руса жена от ауди струващо повече отколкото съм виждала в действителност. Много повече сигурно.
А преди това видях същата руса мацка в друга кола, от която насмалко да ми падне ченето. Кой знае, може да ме е видяла.
Вървя нанякъде, розови, бели, пак бели, мръсно бели, разполагам с много кецове. Песен след песен, някой ме разминава, аз разминавам някого. Хората гледат намусено, ядосано, пулят се в теб, когато те приближат ти се пулиш в тях, но те не те поглеждат. Пресичам, глупаво. Разни коли и разни хора в тях. Този ден беше безкраен. Не ми се чете, не ми се гледа, не ми се слуша. Болят ме костите. Не ме интересува.
Искам всичко да спре. Да си поеме дълбоко въздух с оглушително свистене. Виждам и чувам неща, които не са там, не им е мястото там. Крясъци, викове, странни организми. Лудници.
Пея или танцувам или гледам се в огледалото. Всеки ден съм един и същ човек, ставам и се мразя, ставам и се примирявам със себе си, ставам и казвам днес е моят ден. Ставам и после лягам обратно, всяка сутрин ме боли шибаният стомах, а толкова често ме боли шибаната глава. Дори и сега, тогава ражда такива безмислици, които само аз бих разбрала. Небето е жълтеникаво, сякаш някой е пуснал лентата през развалена зеленикава сепия. Всичко се движи бавно, под такта на дадена музика, стоя някъде и потропвам в крак с нея, май само аз я чувам. Продънва главата ми, тя е вътре в мен. Тишината е прекалено некопняно понятие. Тя ми причинява главоболие. Но тя не води до самота, не си правете изводи.
Изобщо не си правете изводи. Само си блещя.
Сайтове разни, трети, пети, десети. Празни идеи, загубено време....