И нещо друго преди всичко останало.
Нима това, че сме злокобни прави всичко толкова сладко или е това, че сме толкова различни, еднакви, обединени, вечно разделящи се. Нима, нима, нима.
Докато разни шансове, раздели, интриги и вечност изрисуват декора зад нас, нещо друго, съвсем тайно и чуждо се случва. Съвсем покрито, пазено в дълбока мрачна тайна, така спокойно и така пагубно. Така настоятелно и умиротворяващо, ние сме като Доктор Джекил и Мистър Хайд, доборото и злото в една и съща бутилка. Когато това, което забраним настъпи предният план, дръпне душите ни в бездната и струните завибрират, точно когато музиката се разтопява във фона, разтягаш устни и си щастлив. Точно тогава потъваме, до самата крайност, до самият предел, до изкушаващото откровение на забраненото.
Това, единственото, което аз и ти споделяме и пазим само за нас. Този съвсем друг свят скрит зад преструвки, усмивки и налудничаво държение. Тази така сладко пазена тайна. Тайните намигания, подсмихвания, шегичките, а после всички губи смисъл. Единността е лекарството, забраната, преобразяването ни. И тази така приятна в същото време забранена чернота, на която се отдаваме с пълното усещаше за задоволство, липса на свян и без да изпитаме капка грях и съжаление, този безмерен мрак, който ни прави злобни, омразни, тайни, абсолютно тайни. И всичко това, което съществува в рамките на някакви безмерни откраднати секунди, напълно отделени от границата на човешкото, на нормалното, на обичайното. О не, ние сме всичко друго, но не и обичайни. Не скучни и сиви, упражняващи се по книгата, спазвайки закона до последната запетайка.
Остава да те питам нещо. Как оцеляхме.
Какво се случи? Как се превърнахме в най-уравновесеният Джекил, играейки си със другите, със себе си и с това, което притежаваме под формата на огромен коз готов да порази всички. Как успяхме да запазим тази тънка граница преди да сме се превърнали в Хайд да бъдем и нещо добро, нещо забавно, нещо...
Хах, нещо.
Забрави - кръв, шоколад и сълзи. И една дълбоко пазена тайна, нали ;)