Затварям очи, за да виждам по-добре.
Клонингите са толкова нечисто отражение.
Нещо тежи така силно, така близо до сърцето ми, а после лилави къдрици плъзгат се по раменете ми, но не виждам и не усещам вече. Дори шоколадовият аромат на бялата ми кожа е загубил значението си, дрехите, цветовете, топлината, студа или арогантността. И е толкова тежко, сякаш потъвам и давя се, задъхвам се от силата. Болката започва да ме облива, свивам се в себе си в опит да избягам от нея, но тя просто потъва навътре в мен. Опитвам се да спра да мисля, да изчистя съзнанието си, опитвам се да се концентрирам над себе си, но се озовавам на колене пред тежката сила, която ме е повалила и нито едно клише и бледа мисъл не могат да я погълнат. Става ми трудно да се задържа на земята, сякаш земното притегляне иска да ме погълне, не знам дали съм права, стоя или лежа, не усещам никакви части от тялото си, не виждам нищо от себе си. Центърът на вселената е онази ужасна тежест между ребрата ми, която ме дърпа надолу. А от думите така боли. Казвам си в този момент хиляди думи, хиляди опрощения изричам наум и сякаш се моля, очаквам нещо да се случи с мен. Но го няма, очакването притиска студените си пръсти към мен и ми се подиграва гадно, надсмива се над моята слабост в момент на пълно изгубване.


Заблуждавам ли се или вярвам в нещо друго. Или виждам нещата, които другите не могат да видят, толкова ясно, че се изгубвам в собствените си грехове и желания. О, толкова силни желания. И си мисля, че ако спра да вярвам, това, което видях ще се превърне в илюзия, просто объркване. И в този един момент от живота си не мога да кажа нищо притисната от разумната причина, уважението или нуждата да замълчиш за благото. Не мога да направя и нищо, не мога да помръдна дори.
I was shot and killed by me.