На другото на Ин, с писателска любов от дъното, от мен!

Grow older
Grow faster
Grow stronger...

Звукът потрепва, развълнувано в пространството величие.
Черното, онова черното, непрозрачно, поглъщащо. Онова желе на черното, което те поема, разтяга се около теб в усмивка, попива по очите ти и кърви през ушите ти. Онова, което се увива като братската ръка около врата ти и стиска здраво. Докато загубиш шанса си да дишаш, парче метал, загуба на желязо, казва Прайм.
И последната частичка разум се изгубва в бездънието, готови за величието. Да продадеш душата си, за да си над. О, колко прав си. Над и над, и над и още милион възможност и хълмове, и висини. И пак, отново, над. И всяка част регенерира, деградира и се пълни с дим, сладкото съскане на тютюна между пръстите ти, вечната миризма на току-що запалената ми цигара. Демона проправя път си навътре във душата ми, облича ме отвътре и краката и ръкавите, и става. Изправя се и гледа през очите ми.
И през краищата на усмивката му кръв тече, замръзнал в последната си поза, дали ще си завързва той обувките или ще гледа нагло някой индивид изтъкан от сексапил. Дали брадичка или бедро, дали коса или око, вечното поглъщане на естетската душа и после стъпка, стъпка, втора.
Лалала, нагло плези ми се той и подиграва. Танцува и се забавлява, опъва до крайност физическите ми сили, сухожилия и мускули напрягат се, образуват бразди по кожата ми от вътрешната сила. И дишам, дишам и поглъщам, до последната частица и вървя и сивотата ме облива, загръща ме и после виждам друг свят, частици от различното небе, пречупените светлини на бялото и цветове, цветове. Кръгове около луната от вълнение, трепети на милиони километри отделение и тук брада и там око и малко кожа покрай тях и дрезгав глас като за миг тревога. Тяло, малко от развяващата се история и събуждащи се рано сутрин истории напиращи отвътре ми. Парещи под пръстите ми, нося и белезите на мастилото и хартията, която се превръща в нещо друго във ръцете ми, тайното оръжие да печеля хиляди усмивки, и после разговор, и тема и нещо неочаквано. И физическото търсене и психическо разочарование и теми, теми, теми и купища проблеми.
И протягам се - ти знаеш го най-добре от всички, не остана друго май да кажа, знаеш, разбираме се и без думи. Едно последно нещо, скъпа. Затвори очи, затвори ги, затвори! И сега си помисли, спомни си, върни се назад, още назад, някъде назад във времето и състоянието, в мислите и намеренията. Назад до момента, в който пишеш мейл и го изпращаш. А после получаваш отговор и всичко това започна. Помниш ли?