Като между ръцете на мъж с дълги пръсти, проблясващи пръстени, огънчето гори и аз се навеждам, за да запаля тютюна си. Бунтарската музика кънти в мен и нося черно, абсолютно черно. И какво като преди си ме искал, защо не ме искаш сега? И кой сега си, и кой ще бъдеш утре? Осведоми приятелите си преди отново да смениш кожата.
Тази тук не я познавам, стои нагло в обятията ти. Демоните се стичат през очите й, какво харесваш в нея? Не те ли плаши очевидно заплашителният й външен вид или смени себе си за нея. Казват, че била свестен човек, въпреки всичко - реална. Така реална както косата й, както й кожата й, както това, което виждам в нея.
Така погледнато приличам точно на нея, може би дори съм тя. Тази малка дама в ръцете ти, която прегръщаш. Това момче, наистина ли съм аз? Или съм жена създала своита навици да крачи сигурно по земята, да носи белезите си явно открити, на показ. Погледни я по-добре, хиляди са минали през живота й, отвън й го личи. И все още преминават сенки зад очите й. Тя е момиче, което не плаче колкото и силно да я настъпва кавалерът й, тя е човекът, който се смее на падението, дори ако е паднала напълно неелегантно по задник. А после се изправя като безсмъртен, изтупва се и продължава. Нека ти кажа още няколко неща за това произведение на техниката, което се иска гайка по гайка да разглобиш и осъществиш. Тя не е просто предмет или някаква скъпа добавка, която да разнасяш под ръката си за пред другите. О, не, подобна грешка ще ти струва скъпо, не само цената, но и за твоите очи. Тя не е нещо, което няма да има право на глас и да си мълчи когато й кажеш.
О, не, нека ти кажа какво е тя. Тя е нещото, което ще носи теб като окраса до себе си и нещото, което ще спори с теб, захапало задника ти без да пуска, до край. Миг покой няма да имаш да спориш с тази отрова дори за нещата, в който си мислиш, че си по-вещ. Но никога няма да си, защото никой не е по-вещ от една вещица. Тази измамница, ще съсипе с чава си всеки, с когото я запознаеш и ще си присвои душата му, никога няма да мълчи и винаги ще разкарва всяко застояло дапи в живота ти. Но пък няма от какво да се оплакваш, няма да ти бъде скучно. Нито за миг, най-малко в моментите, в които тя ще е върху теб или под теб или до теб. Не я притежаваш, така както не притежаваш живота си. Не я управляваш, така както не управляваш съдбата си. Остава ти само уважението и силата да бъдеш запомнен с нещо лично твое.
И какво като тя е по-рзлична от всички останали и какво като виждаш всички милион разлики. И какво като тя се усмихва над кафето си, над шоколада си, какво ако пази хиляди тайни дълбоко заровени. Какво ако миналото й е пълна мистерия и белезите виещи се по кожата й са кратка история на отдалечено кърваво, двуостро минало с кокалчета покрити с полепнала кръв от нечий череп. С пръсти издраскани от нечии нокти. Виждал си я и преди - тя е момичето, което продава в супермаркета и носи лепенка на лицето си, прикрита с косата й, а когато я видиш извън магазина, на улицата държи момиче под ръка и я целува. Спираш се, докосваш периферията си и й се покланяш, тя е велика! Тя е момичето, което носи синини по ръцете си от нечии пръсти или навежда скули в тъмного, за да не видиш очите й. Тя е момичето с лепенките по пръстите от дълбоките прорези от ножа за лук вкъщи. Виждаш ли как тя притежава всеки? А какво имаш ти?