Аз чух, чух толкова много. Първо знаех, че нещо се е случило с духът ти, а после чух, че нещо се е случило с тялото ти. Тялото ти е било разглобено, кръвта му е изтичала, органите ти са били разрязани, унищожени, докосвани от други хора. Звукът от трошенето на костите ти ще ме преследва.
Омразата, която споделяхме, какво се случи с нея? Какво се случи с гъстата кръв, която течеше във вените ни и вечните убеждения, че един друг превърнахме себе си в чудовища. В ледени канари изградени от болка, скръб и любов с толкова живи крайници, че диша. Още толкова живо помня какво направи с мен, какво извърши. И тази сила, това, което смаза душата ми когато чух. Това, което толкова дълго копнеех да чуя. Това, за което разпитвах и слухтях. Какво се случи когато разбрах?
Знам какъв си, знам идеално какво има в душата ти и знам, че там има място най-вече за съжалението, което изпитваш. Знам, че искаш да си простим един на друг и аз го искам от години. Защо се предаваш!
Изпитвам толкова силна ярост към теб, толкова разочарование от това, в което ме превърна, а вече не следваш стъпките. Къде, по дяволите отиваш? Къде си мислиш, че отиваш. При това без мен! Съзнанието ми вижда кръвта ти и й е простило, душата ми страда за кожата ти, но знам, че ти ще се изправиш. Толкова силно вярвам, че си безсмъртен, че ако стисна здраво очи ти наистина ще станеш непробиваем. Защото аз не можах да те сломя, не можах да те смачкам, не можах да разбият духът ти, колкото и да опитвах.
Заедно - демон един на друг. Сънувах те толкова ясно - момент, в който бяхме напълно еднакви. Чудовище до чудовище, облекли човешките си кожи, с тези усмивки, които смятах за неискрени. Видях еднаквите ни дрехи, еднаквите коси, идеше ми да крещя. Да крещя и да се събудя. Пулсът в ушите ми беше толкова силен, вдишванията ми бяха толкова чести, щях да хипервентилирам онази нощ, в която се събудих с твоят образ зад очите си.
Знам, че нямаш криле или Той те е пратил да наказваш чадата му и ти наказа мен. Знам, че не веднъж ми се е искало да сключа собствените си ръце около адамовата ти ябълка и да стискам докато кръвта не шурне от очите ти, сякаш плачеш за мен. А после от носа, между устните ти, които изричаха хиляди обидни думи, от ушите ти. Страхуваш ли се? Делят ни толкова години, че дори не знам как изглеждаш, но вярвам, че не си се променил. Какво направи с живота си? Защо изостави всичко и се предаде преди да си опитал, какво по дяволите си мислиш, че ще постигнеш така. Още толкова не си видял, още толкова не си унищожил. Как смееш да поставяш живота си в такъв риск, в толкова голяма опасност, в толкова голяма крайност. Това грозно чувство, което ме преследваше със седмици. Хайде, човече! Ти си по-силният от нас двамата - това, което нямаше в себе си винаги компенсираш с физическата сила. Как смееш сега да ме разочароваш! Стани, за бога! Изправи се - искам да ти го изкрещя.
Трябва да се събудиш! Да не си посмял да умираш!