В единият момент усещам как всички краища на тялото ми се свиват в малки клетки светлина, която преминава през центъра на душата ми и вярвам, че за миг мога да излея през устните си, директно върху кожата му. Да вложа цялата си любов в една малка целувка докосвайки скулата му и за момент да повярвам, че може да се излее през мен, да проникне под кожата му и да я усети. Малките рояци светлинки, като коледни фенери. Вярвам, че ако стискам достатъчно силно очи и си крещя наум ще успея да запомня този момент. Ще успея да запомня очите, усмивката, действията. Начина, по който ме гледа сериозно и начина, по който ме гледа с обожание. Ще мога да запомня онази толкова сладка бемка на лявата му буза, която тайничко гледам отваряйки око, докато той не ме гледа. Спокойствието което миризмата на дрехите му ми носи и тракащите зъби целите измокрени от сняг когато се оплитаме като едно, за да се стоплим. Забавните шегички за съвпаденията ни, за ръста ни, за това какви хора сме. Какви хора сме?
Моментите когато знам, че ме гледа и нахално наднича в очите ми. Моментите, когато му се иска да види реакцията ми, как не може да се сдържи когато се усмихна и погледна надолу. Как се смеем и шегуваме. Как поставя несъзнателно пръстите си на врата ми преди да приближи устните си, това искам да запомня, Господи. Чувството, което преминава през кожата ми точно тогава, това чувство, което мога да изкарам от себе си не чрез думи, а чрез действия. Обичам да стискам ръцете му в моите и да следя с пръст линиите на кожата му, извисени или вдлъбнати между костите му. Да знам, че това малко човече е мое. И въпреки това, аз все пак не го притежавам.
Обичам да му се смея когато се извинява, защото се чувства и гузно и глупаво и съжалява за нещо, което е направил а ние сме взели на подбив. Но после го поглеждам в очите и той знае, сигурна съм, че знае преди да съм му казала, че няма за какво да се тревожи. Аз не съм този човек, няма и да бъда. Съвпаденията ни карат да се смеем, поглеждам и си крещя наум, че точно в този момент искам да запомня усмивката, точно тази. Или устните, точно сега, малко преди да се излигави и да ме целуне по носа, а после да се смее докато не разтегна устни и аз. Да ме дразни нахално сутрин когато му крещя 'ставай, ставааай' с пресипнал глас, дърпайки се от него и биейки го с възглавницата, смеейки се до пръсване. Понякога ме стиска толкова силно, че дори нямам сили да се кискам и отмъщавам като ни избутвам и двамата през ръба на леглото, после се смеем отново, преплитаме пръсти и крайници, тела и души и гледаме в очите на другият - там са всичките истини.
Крещя му се и се смея 'сега ще се спънеш' или 'дано паднеш в някоя локва' и все това се случва, а аз се хлъзгам по стълбите смеейки се и преди да се пребия той ме е хванал. Да го ръчкам в ребрата поради факта, че ми предаде лошият си навик да хълца и всеки път когато го прави си заслужава ритник или сръчкване. Смеем се, аз въртя очи, клатя глава и пак се смея. Няма отърване. Ние наистина нямаме планове, знаем, че ще е повече от трудно, но това дори за секунда не ни спря. Когато не сме заедно сякаш забравяме, образите излизат от съзнанието ни и първият път, в който се видим е винаги странно, но после се връща, топлото чувство, което кара сърцето му да бие толкова силно, че да прониква в моите кости и да се чудя чии пулс е това? А може би нашият!
Виждам го как се гордее, виждам го толкова ясно. Гордее се с факта, че постигам много и запленявам хората, гордее се с факта, че все имам безсмислена информация в главата, с която да го смая, шашна или разсмея. Сядам и си говоря с баща му за футбол, с майка му за живота и семейството, с дядо му за пчелини и работа, с брат му за пиене и какички, а той мете пода с чене. Виждам как понякога ме гледа и е повече от сигурен, че ме иска, копнее за мен. Докосва с брадичка вратът ми когато спя с гръб към него и сякаш дори тогава това се предава през допира ни.
Крадем от чинията, чашата, вилицата, пепелника на другият и се гледаме от нагло по-нагло в очите. Преджобваме се е един друг и си свиваме дъвките или телефоните, дори ненужните запалки които намирам в някои изоставен джоб на яке, местя ключовете му в задният джоб на дънките и когато седне - пищи, а аз се въргалям от смях. Аха да сложа гланц на устните си и ми е принудително отнет, облизан, изяден, измуфтен, изцелуван... все такива синоними. Крачим си един до друг, аз потраквам, той се хлъзга в снега, аз нося шапка, а той качулка. Така погледнати сме почти еднакви на ръст и това е най-големият ни чар, само като видиш как допираме чела едно о друго и разбираш. Понякога се гледаме нахално, вдигнали една вежда, като мариачи пред дуел, нацупваме устни и се готви да се смееш. Замеряме се с топки сняг, гоним се по улицата или си говорим късно вечер, шепнейки, в пълният мрак - за любов. Има много неща да си кажем, много да се предупредим и много да научим за другият. Има много да се научим взаимно и много да запомним, което трябва да остане.
Но сега това не е от значение, крачим през локвите, а аз се кикотя защото му се е паднал късметът "любов" от баницата. Вървя на заден ход пред него, плезя му се и крещя "любовчияяя", а съществото срещу мен ми се усмихва и започваме безсмислен диалог.
"Коя е, а кажи, коя е!" - светват моите очи. "Познавам ли я?" - нагло повдигам брадичка.
"Познаваш я." - спокойно, с лека усмивка.
"Готина ли е?" - вече се смея на глас, а той отвръща.
"Много."
"Искам да я видя, запознай ме!" - нахалствам аз, а той забързва крачка, без шанс да избягам вървейки назад, ме хваща през кръста и ми се усмихва.
"Ето я."
"Къде, къде?" - пищя аз и дърпам устни. А той стисва тялото ми с ръцете си, сменя изражението си като маска на сериозно, накланя настрани глава и шепне.
"В ръцете ми."