Силата на чуждите грешки. Вбесявам се.
И после отминава. Отказвам се.

И на теб и на него, и на онзи зададох днес въпроса.  "С най-красивата да съм и после да я забравя".
Но така и не ми бе отговорено за човешката глупост, безразсъдност и лекомислие. Най-великото да имам и после да го оставя.
Мислите ли, че хората дори забелязват? Отчитат с някакъв си вътрешен радар, какво по дяволите се случва и защо се случва. Не. Все има "защо на мен" - това и онова, "защо сега" - защо не тогава или после. Нищичко не могат да оценят и да запазят.

А после се успокоявам. Мирът настъпва и горящите все още сиви отломки стоят грозно на фона на спокойствието. Бездънното, ширнало се спокойствие. Толкова дълбоко, че да се удавиш в него.