Казват, че нагаждането ставало въпреки волята ти. И все клатят глава и се мислят за същински гурута на въпроса по това докъде точно стига човешката воля. Само, че...
"Но" увисва във въздуха като закон и задушава всички неверници. Хваща гърлата им с дългите си кокалести пръсти и ги стиска до крайност.
А ако се чудите какво има преди изгревът - ще ви кажа. Преди изгревът идва нощта. Онзи мразовит, зловещ, изключително тих момент когато мракът се вдига и слънцето пълзи към вас, ето това се случва в шест и половина сутринта в краят на септември. И после настава суматоха. Леглата заскърцват по-шумно, гласовете отекват по-дрезгаво, първата музика за деня еква заедно с кафеварката и настава нов ден когато около 500 души във втори блок се будят във всяка различна минута на разстояние от 7 часа. Все едно сте в центъра на мравуняк и чувате дори как този над вас похърква насън. После персоните по пижами се завлачват до заветната си цел, която е надеждата им поне тази сутрин да се вредят спокойно за банята, търкат зъби, хленчат над първото кафе, прозяват се и сякаш не е било.
Срещите на неугледни сутрешни сценки по розова пижама, пухени чехли и безпорядък върху главата се случват на терасата лапнали жадно първата си цигара, загледали се празно над парапета и не осъзнават, че вече не спят. Та те са проспали толкова много време и всъщност въобще не са спали заети в купони и пиене. А какво са правили през всичкото останало време - живели са.
Наслаждавали са се на живота си и чувам как алармата етаж над мен звъни и той става да я спре и после се връща обратно в леглото. Пружините изскърцват още веднъж, после се разнасят стъпките и гласовете. Кимаме си по стълбите и в асансьорите, кимаме си по пътя за банята, редейки се на опашка от неопределен ред на вътрешни правила. Живеем един напълно несинхронизиран живот, просто споделяме пространството за него.
