Да се чете на пресен разум и без предразсъдъци. За ... той си знае кой.

Държа лъжец в леглото си. И го подлагам на съмнения. Поне можем да бъдем на едно морално ниво, за сметката на действията си той знае, че не го обичам. Не споделям лигави лъжи с него, в името на нещо, което не ще просъществува. Но пък със сигурност има други неща, които споделяме. И не само че познавам лицето му, но познавам и желанията му. Как да го наречем това? Сделка с отворени краища.
Егоистичното във всеки един от нас пристъпва на преден план пред думата "нас" и по-скоро за съществуването е конфликта, отколкото за добруването. Като малко ходещо табу, сякаш сме розови фламинго обвързани едно за друго с кожени колани, напълно непонятни за приетото ни общество. Посади ли сме това, което не може да съществува и то е взело, че поникнало и - о, ужас! Ние сме табу. Е, ако хората искат да наричат така удоволствието - нека, аз ще си припявам и няма да ми пука. Но дисекцията на тези отношения винаги ми е била забавна, държа безсрамник във живота си. Защо?
Защото когато искам някой да е нежен и да ми пее песни, да угажда на изискванията ми и да изпълнява - къде да ходя да го търся? И какво ако го намеря. Утре ще се събудя и ще искам той да е груб с мен, да оставя белези по кожата ми и да забрани свободната ми воля. А той ще гърчи устни и ще чупи пръсти, че не е такъв човек. Ето защо. Няма нещо, което да обмислям много, не е и просто задължение, не е и нещо строго. Абсолютният мръсник и френската жена, мен ако питате. Всичко толкова се е размило, че липсва червеното ми червило, цигаретата и бельото с къдричките по задника. Нима все така не се храним заедно, не говорим заедно, не съществуваме заедно, не се бием, не се мразим и не се кълнем. Нека назова единственото, което ни различава. Секс.
Не позьорският такъв - не. Не редовният, измит и скучен такъв - не. Неее.
Различава ни способността безгрижието, моментите в които се чувствам като режисьор зад камера на порно филм и моментите, в които участвам в него. Като всеки нормален, дори аз, французойката с опит - не обичам да ме критикуват. Но пък обичам когато някой знае без дори да му казвам как да ми даде това, което искам. Като когато ме връхлита и уж шегата се превръща в истина и все се оказвам аз, издебнатата, с нагло събутите дънки до коленете, рязко сваленото бельо, без никаквото предупреждение. Все аз се оказвам на пръсти, притисната пред разликата, която стои зад нея. А не, без право на глас. В него момент, със сигурност знам защо - когато нямам правото дори да се накефя на момента на моментно правомощие, май забравих, че бързах да се облека и да покрия следите от това. "Само малко, само веднъж", хубаво е, че ме молиш, а после моленето се превръща в насилствено отнемане на желанията. Все аз се оказвам със стиснатите китки, издебнатите моменти, дори когато до край се дърпам. "Викай, скъпа, и без това няма кой да те чуе". Малката сладка девица пред големият лош вълк, нали.
Знам го перфектно онзи момент, в който не мога повече. Не мога да издържа секунда повече без присъствието в мен, без усещането в мен, вътре в мен. Дори да спра, да дишам тежко и да броя на ум, то само ще става по-силно. Само по-силно ще искам да хвана раменете му и да го придърпам да го накарам насилствено да бъде с мен. Чар, нали. И малко перверзия. Добре де, много перверзия. Опирам го до моментите, в които хапе и дере, гърчи се напълно безпомощно, като обречено животно, което знае, че няма изход от това. Защото няма изход от това. Няма изход от ръцете ми и от устните ми, докато не реша, че искам да спра да играя индивида и си дам изкуствен момент на слабост, в който само получавам естествен момент на ответна сила, която ме връхлита, събаря ме на леглото и... познай. Няма наистина да казвам какво и да засрамвам егото, въпреки, че мога да разкажа как стиска с мускули ребрата ми когато съм седнала в него и косата ми се свлича по раменете му. Как опира нос в ключицата ми и затваря очи, мога да кажа как виждам лактите си когато ги стягам около врата му и някъде под тях се подава кожата изрисувана с мастило, как чувам стенанията си толкова близо до ухото ми, че топлият дъх кара косата ми с цвят на карамел да настръхва. Топлото чувство по цялото ти тяло, горещият пулс, от който можеш да умреш. И дори да спреш да се движиш не би спряло това.
Мога да разкажа как ме съблича , мога да кажа, че знам как уж неволно се докосва до мен когато лежа с гръб към него, малко по малко докато не запали дявола в мен. Със сигурност мога да кажа и за моментите, в които всичко това достига своят епогей. Най-сладкото чувство, не го споделям с никого. Абсолютен егоист съм да го получа и да го видя от другият, то е като десерта на ужасно тежко и пищно ядене, най-заслуженият и невероятен десерт. Ягодова торта, която потръпва в теб, която просто изчезва за момент от човешкото. Или шоколадово суфле, което се разлива от краищата си, не можеш да опишеш с храна това, което само две тела могат да извършат. Мога да споделя и моментите когато ученикът трябва да бъде наказан за глупавите си деяния и бива измъчван до пределът си, което обикновено го кара да ръмжи и да хленчи, да не може да си намери място и да се опитва да избяга по всякакъв начин. Само непослушният ученик знае колко много иска това да му се случи и после докато го усеща, колко много съжалява, че му се е случило.
Достигнах ли границите на егото му за някои от нещата, които споделих? Но той знае и как водата на капки се осветява от свещите в банята, знае всички публични глупости, които са били извършени. Знае и многото болки в ставите и мускулите, които са последвали. Намигам му, той си знае. Ние - табуто - знаем какво ни се вечеря и си го сервираме. Каквито и етикети да ни лепят. Нали все още извършваме едно и също, но просто прекрачвайки отвъд "нормалните" неща в задоволяването. Отвъд приетото за рутина, какво остана, което не сме опитали, м?