България е тясна в този ден, толкова лесно е да я преобърнеш. Поколенията са се събрали около масата за първи път от много години и са изпълнени със сладката задоволствена магия. За малко са заровили томахавките към другите и усещат пълнотата. Суеверията си придърпват стол и сядат, някой размазва с пръсти сажди по челото ми, приличам на индианец готвещ се за война. Трябва да се обучиш на гостоприемството им, което гласи само "яж", няма "не". Превъртам пенсове и пенита в ръцете си, в кой точно край на света се намирам днес? Опитам се да усвоя и рециклирам всеки разговор, който стига до ушите ми, но те са толкова много. И от толкова различни същности, мозъкът ми автоматично трансформира езиците и тембърите и все пак знам какво искат да кажат те. Повече е отколкото наистина ще кажат.
Но сега има самодоволни усмивки по лицата им, горди изражения, пъстри чинии и твърде големи куфари-животи натъпкани в твърде тясното пространство на стара стая в стара селска къща с ниски тавани. Всеки е стигнал до някъде, някаква точка, някакъв епогей, но всеки още има жокери под масата. Това е, което ги прави доволни - те знаят, че ще отидат някъде и ще продължат, нищо няма да ги спре. Покварени от собственото си минало, те все пак се радват на твоите успехи, дори да не те подкрепят. Но те не са там, за да те съжаляват, те са там, за да те наритат в задника, да извадят ужасните ти стари прякори на показ и да ти напомнят откъде идваш и къде си отишъл. И като погледна себе си, отиването не е било далеч. Просто съм се върнала по обратният път до самото начало, до самите корени - там, откъдето дори те са избягали.
Здраве да е, и много берекет. Малки чашки с народна прозрачна течност дрънчат и тя се разлива през ръбовете, зачервени бузи въпреки ужасното време навън, пълната кал и играта на скокове по плочките в двора. Пълен мрак и нощ пристигнала след цял ден приготвяне, суетни сме, но сме човечни. С удоволствие издухваме праха от книгите на миналото и заравяме нос в тях и ни е приятно да имаме тези споделени мигове. Като филии над масата хвърчат названията на всички членове на фамилията, един към друг се обръща с "лельо", а после към другият с "како", лъщят всички други названия - мамо, тате, чичо, бате, свако, братовчедке, "оо, пич". Беше ми казано, че семейството било единственото, което нямало право да ти обърне гръб, но това не е вярно. Знаете, че не е. Но те носят нещо друго, което може да ви е от полза. Мъдрост. И най-голямата и като златен медал излъскана гордост. Гордост, че са тук въпреки всичко, което казват по телевизора, гордост, че имат това, което имат. Въпреки малкото средства, които получават работейки зад граница или други мизерни неща тук. Въпреки собствените си позиции и изморените от интриги вътрешни кръгове на по-малките семейства от големият чарк семейство. Няма липсващи, всеки е донесъл персонално другият, а тези които ги няма не са важни.
Гордост, че са заедно, докато не мине определен брояч от време и не се хващат за гърлата. Точно преди него е време да си бием бича.
