Гласът ти ме успокоява и ме изтощава. Господството ти ме засенчва непрекъснато, като чирак, който непрекъснато се мъчи да бъде повишен, но дори не успява да помирише успеха. Откривам страна след страна, можеш и да ме подкрепяш, но го правиш само, за да излъжеш демоните. Да замажеш ликуващите им усмивки когато си мислят, че са се въздигнали над теб. Как така все още не се провалих и не се превърнах в разочарование, как духа ми не се сломи там, където другите - по-силните - не успяха. Аз съм само малко тяхно копие, но всъщност най-силният камък в природата, най-здравият диамант и най-надарената вещица.
Хиляди тестове преди да изпотрошиш коленете си в стените, хиляди кризи когато ръцете ти треперят изправен пред провала. Ти си нищо пред успехите си и си никой пред нуждите си. Целите са храната, с която се храниш и живота просто за живеенето ти е забранен. Ти не можеш да дишаш безцелно, ти трябва да си той, най-добрият. Ти имаш най-силните дарби, но си съкрушен. Толкова си объркан, все още загубен в собственият си грандиозен провал. Толкова силно вярваше, че ще успееш, дори за миг не се съмняваше, че ще е това, което искаш. Дори когато никога в живота ти нищо не е идвало даром, този момент, онзи момент се надяваше да го получиш. Но не се случи, това така и не дойде. И провала те съкруши, размаза те, уби всичките желания мечти и цели.
Почти тук съм да се съглася с идеите ти, които преди вземах за абсурдни и отстоявах своите глупави решения. Но чак сега виждам, че и тогава и сега не знаех какво съм. И просто сега го виждам, че това не бе наистина нещото, което исках. Не бе това, което е вътре в мен и се крие от всичко останало. Но всъщност не е скрито, извършвам го в момента - аз пиша, аз чета, аз творя и обожавам литературата. Защо никога по-рано не дойде в главата ми идеята, че аз никога не съм и няма да бъда човек на точните науки, които не понасям. Които ти казват къде да сложиш точка, епсилон или едната гама. Те са еталон, който не можеш да промениш, не можеш да научиш, не можеш да разбереш. Те обръщат същността ти и не ти говорят, те те карат да изгниваш отвътре борейки се с тираническата им сила, която те мачка и ти се присмива в лицето. Смее се на това, че ти не можеш, че си слаб. Но не си, просто това не е това, което искаш - сега го знам, не е това, което целя, не е това с което ще постигна това, което виждам. НАСА маймунките, за тях си говорихме - те оставят лицата си на поробени компютърни машини, оставят имената си в историята, но кои са всъщност? Коя съм аз.
Как да се измъкна от това? Моля те, кажи ми как да спра да потъпквам себе си опитвайки се да докажа нещо, което мога, но не искам. Защото аз го мога, всички знаят това, но е нещото, което е по-силно от това да можеш - и то е да го искаш. Нежеланието пили мечтите ти и поставя преценката ти под непрекъснато съмнение, не вярваш дори вече на образа в огледалото. Кой е той и какво иска, наистина ли тук - при тези отрепки - му е мястото? - Не, не е - и още от началото не беше. Време е да си тръгнеш. Време е да осъзнаеш наистина какво обичаш, знаеш, че на теб говоря, усещаш го вътре в себе си - как се надига - старото чувство на малка надежда, която ще промени света и ще бъде някого. Ще бъде нещо! А не просто част от редицата, петно по покривката, не ти е писано да си последен, няма и да бъдеш. Това беше временно падение, но ти го прощавам, защото ще имаш силите да се въздигнеш - и защото стигна по-далеч отколкото те бяха.
Прощавам ти. И е време да си тръгнеш.