Сънувам усмихнати момчета, скрити някъде зад размитите сенки на липсата каквито и да били спомени, сякаш са непознати, но не са. Фактите казват, че не са. Но шегичките си ги бива, секси шегички са - мозъка ми просто знае какви игри да си играе. Не, че го обвинявам, аз съм единственият му и редовен зрител, който страда от "болен мозък" не заради болният мозък, а в последствие. И, не - мозъка ми не кашля и не му наливам сироп против кашлица през ушите си, не не се е сбръчкал като пушач на предсмъртно ложе, просто е извратен. И това го кефи - колко да е обезпокояващ факта.
Днес няма да има повече да се каже, ще го изтърпим достойно и ще си заминем като герои, останалото ще дойде после. То винаги идва в последствие - като лавина и тогава става куриозното.
