На този ден се навършват три години от първият пост във VRAI, който тогава не се казваше така.
Аз си имам корабно въже вместо нишка на тия думи и спокойно мога да се обеся на него ;)Така, толкова много имаме да си кажем. Всички вие, нахалници, се озовахте в моят свят на автостоп и половината взехте, че се и качихте на вана на ужасите. Тук, знаете, пеем с пълно гърло, пишем с пръсти пропити с мастило, крещим от върха на света към златната гледка под развързаните ни кецове. Тук правим любов, поливаме телата си с шоколад, душите си със секси думи, връзваме разума с новите пухени белезници за парното и се облизваме. Тук създаваме история и после я рушим, тук запазваме спомени, тук се отбиваме след работа. Тук мразим, тук обичаме, тук блестим, тук крещим с пълно гърло, тук псуваме на испански, тук крещим след бельото на другият на френски, квичим си и кривим устни на немски, а по улицата сипем диамантените си английски приказки. Обикаляме земното кълбо от стола пред компютъра и накрая се прибираме с въздишка. Уау.
Бутилка джин и пречистете телата си, да седнем на маса, че да помълчим, очарователни блондинки и принцове с пръстени. Къде отиде моят свят, размазани по сандвича ми вътрешности?! Носталгия, обливаща носталгия на още един от съвсем малкото моменти частно пространство навлязло в личните имоти на покоите ми. Мозък, сиво вещество, гънки и болки в ставите. Болници, пожари и болка, някой е казал, че злото винаги идва по три пъти. Само, че е объркал, то не спира да те посещава, за да отнеме това, което си взел без право дори да виждаш, капчица от златния сок, крадецо мазен. Трябва да бъдеш наказан.
Какво да кажа, драги зрители - изкашлям се, дръпвам вратовръзката - бяха едни три силни години (кого ебавам, бяха кошмарни три години) - но все пак се хиля с корпоративната си усмивка. Виждате през мен нали, рекламният фон отзад. Главата ми ви се размива, жалък костюмиран червей. Аха, искам да благодаря на търсачките и всички глупости, с които намирате блога ми. Очарована съм просто от омразата, която се сипе насам, включително едни ваши думи, които ме изумиха напоследък, за малко да си глътна джобната кърпичка докато покривам устни като света девица от изумление. Листчето в ръцете ми трепери, гласяха нещо като "za6to me e strah da kaja obi4am te". Изумление, което ще запазя за себе си.
Ако бях малко над нивото на жадният плъх, който съм, може би щях да заслужа някое от онези човечета, които се покланят в скайп. Точно корпоративните подмазвачи, който ми ближат подметките. Но не нося жезъл, само пиша. И се оказва, че това е предостатъчно от тежестта на диамантите върху главата ти, от топлината на царските палта и изисканото махане с ръка на тълпата. Оказва се, че винаги това е било по-тежко и по-силно отколкото да вдишваш прашните блестящи частици от асфалта, които се въздигат към небето. Да си подритваш камъни до вкъщи, да пееш с пълно гърло и да задушаваш от прегръдки приятели. Не ми трябват кораби или компаси, имам целият свят в главата си, и съм била и в Индия и в скъпата ми Африка, днес пих чашка текила по плажните брегове на Бразилия с най-добрата си приятелка, а утре може би ще обикалям препълненото Токио и ще ям спагети. Имам същевременно най-силното водородно оръжие, за да взривя Русия и да се отдам с така жадуваното удоволствие на близкият изток. О, Кувейт, Таджикистан, Оман и молитвата над минаретата, аз идвам. Оказа се, че в ръцете си да имаш по-силно оръжие от шутовата шапка е по-опасно от това да държиш заредено автоматично оръжие. И се оказа, че няма място на което да не можеш да отидеш, ера, в която да не можеш да подишаш и одежди, които да не можеш да видиш. Да рисуваш очи с думи, вместо с четка и всички да могат да видят малките резки в ирисите им, без дори да си им споменал за тях, да видят сянката на миглите по бузите и снежинките полепнали по върховете им. Е, оказа се, че можеш да разплачеш и усмихнеш хората, но това е нещо, което винаги съм знаела.
Единственото, което се оказа сега е, че те желаят да изпитват емоциите - всеки ден, и търсят някои да им ги осигури.
А сега, за да сложат край на моето бръщолеве се намесиха някои велики хора с думите си:
Този блог винаги (когато се спра на едно място, и седна да чета) ми е напомнял крещейки че всички сме просто маймуни, седящи върху органичен кораб, летящ главоломно бързо през Вселената. - е това ако не са най-милите думи от най-готиния човек просто, той само потвърждава, че всичко това е една самоубийствена мисия докато ви хващам за гърлата и ви наливам истината в устите.
В думите ти успявам по някакъв странен начин да открия себе си, а да и избираш винаги страхотни снимки. Дори и да нямам време да прочета на момента отварям само за да видя снимката. Хващала съм се тъкмо ще излизам виждам нов твой пост и го цъквам да видя снимката, и той си седи отворен докато не го прочета. - а после тя ми намеква, че лично иска да ме 'схруска' след като ми изникна прякора бяло шоколадче.
Заринала съм се в глупости и оправданието ми е работата. Затова няма да се учудя, ако Ви се сторя скучна... /Пък Вие да си знаете, че не ми пука каква Ви се струвам./
А, така - казах го и сега мога да карам по същество! Не помня за кои древни люде числото три било съвършеното число. Научих го преди години, когато се просвещавах за това що е туй аритмантика (да, предпочитам тази дума пред по-популярната друга). За тези хора 3 било перфектно понеже означавало как всяко нещо си има начало, среда и край... Пък някои глупаци вярват в „знамението на третата година”, bullsh*t, мен, ако питате... Пък и да не ме питате! Тъй чее – ей ме на! На гости съм, почти... у Nezzo, a.k.a. Любовта (с три срички!).
Това е! За повече информация – моля, четете между редовете!
П.П.: Който не намира връзка или му е скучно, да си намери такава – ама другаде! Да я провеси нависоко, да си върже една вратовръзка с нея, пристегнато, че да стане бързо... иии да ритне стола! Приятен ден! - ех тя и нейната... многослойност, многосричност, многодумие, многодърдорие, много Ян!
Празнувайте с мен! Спрете да бъдете сериозни, сипете си малко лудост в обяда и станете от масата с удоволствие. Аз и вие ще се видим утре, но днес е моят ден! ;) Моят ден да си напомня колко трябваше да се бия с тая проклета блогосфера и колко хора бяха на пътя ми. Здраве им, отдавна са минало. Запомнете един съвет от мен обаче - на блогър нямайте доверие. За единия трафик ще ви продадат задника ;)
Честита годишнина на блога!Бъди себе си и занапред!
Точна до болка (както винаги)! Продължавай, момиче, възхищавам ти се ;)
Радвам се, че си излязла победител в битката. И че при теб никога няма излишни и празни думи. :)
Многостта ми е присъща - не, ами същностна! ;-)