Стоя в леглото изпълнена от спомените ни, от моментите, в които сме аз и ти, точно тогава когато дори въздухът няма значение. О, обичам да си спомням краят на онзи разговор, който водихме сякаш преди цяла вечност, ти ми каза "да" преди да успея да завърша въпроса си. Още преди съзнанието ми да спре да се страхува, че ще кажеш не. Беше толкова категоричен и сигурен, толкова колкото не съм те виждала и до днес. Искам да си спомниш за това, да си спомниш какво изпита тогава, за да си сигурен, че съм аз. А после се връщам в момента, в който докосваш кожата ми устни, докато вечеряме си открадваш поглед с тези безкрайни зелени очи. Очи, които не са взели своето решение и всеки ден ме гледат с различен цвят и различен нюанс. Крадеш погледа ми, а после се навеждаш и ме целуваш, задължително преплел пръстите си с моите. Връщам се и усещам как най-дълбоко в душата ми припламват искри когато докоснеш с тези устни вратът ми, със сигурност хванала с пръсти, косата ти, която има навика да стои както й харесва. С характер и къдрави краища.
О, хиляди пъти се опитах да опиша създанието като теб, образът и лицето, което да създаде моят герой толкова красив, колкото го исках, но никога досега нямах моделът. Сега те гледам и виждам това, което исках. Онези толкова страхотни бръчици, които се образуват около устните му когато се усмихва и сянката на миглите му по бузите. Как сключва вежди сякаш от болка докато спи и не знае, че го гледам. Образа, който има кокалести красиви пръсти и ръце с изпъкнали вени, кожа толкова сладка и ребрата изпъкнали. Последователността на шиповете на гръбнакът и дори едното накуцване. Устните, толкова съвършено очертани в перфектна усмивка и малките наболи косъмчета брада, които ме гъделичкат и ме карат да се смея. Ние всички сме прецакани индивиди, хващам ръката ти когато си в болка, за да знаеш, че не си сам.
Навеждаш се и целуваш ключицата ми, а аз затварям очи. Потъвам в чувството, което преминава през мен, оставям му се, малката нежност се превръща в потоп и ме залива. Залива ме как задаваш въпроса, колко обичам това в теб и правиш курс с пръст по рамото ми надолу и после нагоре, загледан в мен заговорнически. Усмихваш се нагло когато закривам очи с ръце, за да не те гледам как се събличаш, но виждаш, че надничам измежду пръстите, гледам те как разкопчаваш колана, а после ципът, крия се и се смея. А на следващият ден се обличаш докато аз се крия под чаршафът и се смея, показвам се и ти се правиш на глупав тръгвайки да се събличаш пак, изпадам в истеричен смях. Чувствам се като малко дете изправено пред изкушението.
Пресипналият ми глас ти нашепва докато ти гледаш лицето ми отразено в спомените ми, докато ти разказвам кой съм и откъде съм дошла. Моят свят е толкова нов и различен за теб, толкова далечен и реален. Но не можеш да изпиташ болката. А после ме стискаш здраво през ребрата отказвайки да ме пуснеш, унасяме се. Бавно допирам върховете на вилицата до врата ти докато не гледаш и в момента, в който се обърнеш ти се усмихвам, накланяш глава, стисваш устни и ме гледаш лошо, но едва се сдържаш.
Целуваш устните ми, брадичката, вратът, ключицата ми, надолу, между гърдите ми, коремът, аз извивам гръб и се кикотя. Слагаш ръка под дрехите ми, върху ребрата ми, но спираш там. Изумявам се, усмихваш ми се и ми казваш нещо, което не съм вярвала, че ще чуя. Научил си какво ми харесва и ме гледаш как затварям очи, научил си как да напълниш душата ми. Научил си, че обичам да държиш ръцете ми в своите, обичам да те гледам как пиеш от чашата ми, как заспиваш, как шофираш, как въртиш очи и как се ядосваш на дясното си око. Тогава се навеждам и го целувам, на мен и така си ми харесваш.
Нещата между нас никога не са били и никога няма да бъдат обясними. Започнаха по най-невероятният начин и това никога няма да се промени, изумиха и нас и всички останали. Пометоха ни със силата си и дори не ни попитаха какво желаем, тези пусти чувства! Но сега има нещо, което притежаваме по-силно от всичко - щастието. Но не мога да спра, след него следва и друго - обичта, разбирането, лудостта, липсата, доверието, недоверието, изумлението, непонятността.
Това, което трябва да знаеш, го знаеш - другото не е важно.
Да, потвърждавам ви го, беше наистина влюбване - колкото и души да го поставиха под съмнение. Не мимолетното нещо, което си мислеха и се разпадна за по-малко от три месеца, но каквото и да беше го имаше - и няма да има нужда да го доказвам повече. Честит Рожден Ден, малък спомен, няма да връщаш друго освен усмихващи спомени в мен.
