Магистралата е впечатляваща нощно време, но тогава дори с ръкавици не мога да стоя и да пиша за нея, за това го правя денем - на спокойствие. Тук нощта е денят, времето когато чалгата и баса се раждат, когато хората се събуждат и започват да крещят турски през терасите. Но сега е пусто, почти тихо, в най-непълната дефиниция на тишина. Селскостопанското летище е самотно с единият си изостанал бял самолет. Червените ивици опасват страните му, перката и фюзелажа. Прилича на малко военно хартиено самолетче, само pin-up изрисуваната мацка липсва. Искам да летя, а от дете света ми се обръщаше на въртележките с кончета и рибки, позеленявах като Франкенщайн в лошите му дни. А сега при присъствието на лошо миришещ господин, с който трябва да споделя три часа път в автобуса стягам съзнанието си и се пренасям в каскадите. Музиката помага, също и мисълта, че когато сляза ще мога да разцелувам земята и удуша шофьора за кретенското му каране. Алоо, хора карате тук, не мулета.

Ята скапани гарги прелитат оттук по цял ден. Хващам го да ме съзерцава толкова настоятелно, че сякаш иска да пробие дупка в челото ми, да намери проклетия чип, който непрекъснато му отказва и да го изтръгне. Готов е да ми прости всичко, усмихва ми се, съвсем съзнателно търси поводи да ме докосне. Все още е решен, че ще промени мнението ми, каквото и да му коства. Угаждам на егото му с няколко мили думички, а може би заблуждавам себе си, че той няма шанс. Всъщност дори не се запитвам, далеч съм от това да го познавам, но ми е приятно около него. Прави ми услуги дори когато знае, че едва ли ще ги върна, това е то - надеждата до край. Очите му с цвят на чисто кафе ме топлят когато ме гледат, а усмивката си я бива. Стоим един до друг и той "О, искаш да се състезаваме - дадено!", леле, къде ли не те търсих. Накрая естествено аз печеля, не че не бих загубила с удоволствие знаейки, че после ще се върне за разплата, но сега не е до доказването. Сега ще трябва да угодя на себе си и на всички останали, които са толкова малко - тези, които останаха и все още вярват в мен. За момент мислех, че вече няма такива. Само един беше, един единствен останал, който не признаваше нито оптимизъм, нито тежка работа, нито всичките мъки, той просто знаеше - от самото начало. Знаеше това, което понякога аз забравям. Аз съм боец.

Боец. И дори когато падам и от мен тече кръв, дори когато съзнанието ми е разбито. Със силни дози, с голяма борба, с шамарите, които сама си раздавам, някак успявам. Подпирайки се на другите само започваш да куцаш повече. Начина, по който той ме гледа съм го виждала и преди, не веднъж, вече дори рядко ми прави впечатление. Но ината, постоянството му, това, че не се отказва - това ме впечатлява. Той знае какво иска, а аз няма да му го дам. Иронични сме - аз и ти - двамата, С. И иронията в нас е това, което ни прави толкова близки.