Така започнахме да наричаме всички хора, които идват тук. Не, не за плътската любов, а за онази другата, която е продажният мираж. Не е статистиката, която ни казва, че хората са гладни за любов, не са числата, които стремглаво се покачват когато пиша за нея. Има и други усещания, търсите я, но защо я намирате при мен.

Така и не си спомням първата си целувка, но помня как миришеха дрехите му, какъв цвят отразяваше косата му на слънцето. Умът не запомня важното, той запомня сякаш това, в което си се влюбил в човек. Неговите малки наивности, неговият чар, красивото високо тяло, светлата коса, усмивката, която всяко момиче искаше да притежава. Още преди да бяхме покварени от бъдещето, преди да се пренесем в света на високомерните. Днес си се усмихваме, кимаме с глава, имало е хиляди един след друг, но уважението ще го има винаги. Той беше първото ми гадже и такова нещо се запомня с удоволствие. А после имаше толкова моменти.
Да си тръгнеш, да останеш, да стискаш нечия ръка, да се измъкваш от леглото по нечия тениска, да вбесяваш родителите си до смърт от закъснения, да изречеш хиляди лъжи, за да можеш да прекараш малко споделено време. Да се смееш, да си раздвоен, да усещаш вълнението в стомаха си. Крещях и подскачах на място около две минути когато получих първият си смс от момче, по което и до днес си губя главата. Той си знае ;) Момент, никога да не забравиш, още помня, че беше петък вечер. Заведе ме на кино и дори не ме прегърна, но и до днес съм му благодарна, че го има, показа ми хиляди неща, които иначе нямаше да видя.
Спомням си как се вдигам на пръсти, за да се взирам в нечии зелени очи, стоим под дъжда в разни градинки, обикаляме кея хиляди пъти, там той за първи път ме пита сериозни неща, а аз се смея. С друг сме сплели краката си много странно на мост от стълби, гледаме се инатливо и се забавляваме, крадем междучастията си и си самовтълпяваме, че от нищото ще стане нещо. Загубих умът си по един от най-неприемливите варианти, едно от най-откачените същества, които сте срещали, признавам. Той беше като песен, която мразя, но не мога да спра да си пея. Пълна моя противоположност, но нещо в него ме заслепяваше толкова много, с такова удоволствие. Връщайки се назад имаше момчета със зелени коси, с очи като най-тъмното небе, с лунички, рижи, високи, ниски, пияни, пеещи, крачещи смело. Момчета, които никога не се страхуваха да вдигнат чашата и да пеят български рап със затворени очи, той беше нашата Библия. Момчета, които не се страхуваха да дойдат да ти кажат какво искат, вместо като днес - да чакат теб. По-малки от мен, по-големи от мен, по-откачени от мен. Преброждахме хиляди дни, хиляди километри, хиляди мечти и начинания. Някои бяха руси, признавам си, знаете ме. Другите бяха хиляди различни, някои се целуваха просто ужасно, от други коленете ти ставаха на желе, някои бяха болни кавалери и знаеха как да накарат момиче да сияе, други бяха пълни грубияни и си заслужаваха да им прекършиш вратлето.
Спомням си трепетите да видиш парченце плът, да чуеш някоя думичка, някое откровение. Да видиш само за доказателство, че ще направи и най-откачените неща, които му предложиш. Тогава момичетата се влюбваха в момчета с красиви усмивки, другото сякаш нямаше значение, защото не бяха задници. Е, изключенията ги имаше...
Един ми се самоподари, вързан с розова панделка, другият ме набута в колата и ме отвлече, третият ме изпращаше на поход с километри в студеният сняг. Поръчваха ми такси когато закъснявах, чакаха без да се оплакват, смееха се по-често, прегръщаха по-силно и с чувство. Защитаваха ме дори от храстите по улицата, искаха да знаят кой си, какво си преживял. Искаха да ти угодят толкова силно. На толкова много неща можеха да те научат, знаеха какво е комплимент и го използваха, перчеха се за удоволствие и само си доказвахме кой какво притежава. Никога не са били великите ученици, но знаеха много повече от това, на което те учат в училище. Понякога незаслужено отнасяха боя. От време навреме пренебрегваха приятелите си за някой безсмислен разговор, времето беше сякаш повече в слънчеви краски, лъчите бяха по-ярки. Някои от тях не видях никога повече, някои от тях срещнах и в бъдещето, почти всички се бяха променили. Но някои останаха момчетата от миналото, които знаеха какво искат, знаеха как да те бият на карти, как да те накарат да не искаш да си лягаш, за да дойде по-бързо утре. Онези момчета, които изпълняваха обещанията си и винаги идваха когато са казали, че ще го направят. Които подаряваха сантиментални подаръци, а след това те отиваха в тоалетната. Толкова много раздадена любов и толкова много щастие получено в замяна. Но това е минало, къде е това в настоящето? Не искам да мисля дори за бъдещето.