Не можеш да си тръгнеш сега, остани само още малко. Колкото да извърша греха, за да имам заредено оръжие срещу теб. Така и няма да разбереш, наивно удавен в скандала. Къдриците по краищата на косата ми все така ще потрепват когато си тръгвам и няма да остане повече нищо от няколко подсигурени пътища, само не пожелавай да тръгваш по тях. Лицето й е гримирано така, че да изпъкват очите с почти златист цвят. Черното, заобикалящо ги и дългите мигли, красивите нокти, които потракват по масата и нежните пръстени, които открояват кокалчетата на ръцете й. Спокойната й коса, без прическа днес, просто е излязла. Очилата, които я делят на кичурчета, в нея можеш да огледаш топлата палитра. Тя прелива от русото до най-тъмният цвят на лилавото, вишневият сок по пръстите и тежко отлежало вино с толкова сладък вкус, че поглъщам две чаши. Коя наистина е тя, от ушите й се подават краищата на слушалки, какво ли слуша там. Бузите й, в нежно розово и малката трапчина, която виждам когато се усмихва. Сигурността, с която крачи напред и прегръща приятелите си. Гледам я отстрани как върши дневните си задължения все така уравновесено и някак небрежно. Държи незапалена цигара между устните си докато заключва, слизайки по стълбите катарамите на якето й дрънчат. Днес я виждам да носи шантави обувки и да си пее вечеряйки метри над земята на терасата, а утре стои спокойно, чете дебела книга и пие чаша мляко. Коя е тя, нали попитах вече.
Казват, мислела, че е недостижима. Вървя след нея и мириша парфюмът й за днес, сладко и плодово, шарени малини и тежки праскови, облечена е в черно. Ярък часовник на ръката й, тежка огромна чанта пълна с книжа и лаптоп. Грим и всичко останало необходимо, но носи балсам за устни в левият си джоб, винаги, както и запалка, понякога кутия със цигари. Но тя не пуши, не и както пушеше преди. Продавачът в магазина й се усмихва, разбрал е вкусът й, тя смъква едната слушалка, казва му Здравей със сочни устни с цвят създаден от гените, които са я създали. Връзва косата си преди да седне да се храни на разбъркан кок, винаги навива ръкавите си до лактите, тайно зад лавиците с книги някой се навежда и я гледа. Чуди се. Коя е тя.
Не е със никого, но не е сама, гледа през прозореца или затваря очи в автобуса, дори не си носи бутилка вода. Сякаш за миг успявам да чуя това, което излиза от слушалките й, мощна музика, която звучи добре, силни женски вокали, дали тя пее. О, тя пее, обича класика, но малко хора са наясно, че може да пее Рей Чарлз така, че да не ти се иска да спре. Душата й се чувства у дома на регетон, понякога рапира когато е сама. Днес я виждам да носи огромна купчина пакети и винаги се усмихва на хората, които я обслужват, винаги благодари. Останала е с мъничко пари и я виждам да стои в леглото седнала по турски да яде мюсли в зелена купа, на свелото очите й са точно златно, без отблясъка на метала, има дни когато наближават черно. Тя понякога пита два пъти защо, но не защото не е чула или не го знае. Гледа филми неуморно, обожава киното и неговото изкуство, чете, пише и се любува на индивидите, сигурно знае нещо, което аз не знам. О, тя знае, че зад всеки един от тях се крие история, и то не една, а няколко. Само иска да погледне по-дълбоко, да седне с молив забит в кока и да се приготви да те сътвори написан. Коя, наистина е тя.