Едно - вуф! - огънят се въздигна. Бяхме само аз и той. Той се огледа в очите ми преди да извъртя глава. Две - косата ми, веждите ми, миглите ми и половината ми чело изгоряха - не се обърнах навреме. Далеч бях от факта, че да предвидя, че пироман като мен може да е по-бавен от огненият облак, който стоеше срещу мен. Три - ръката ми, която държеше съда с вода също обгоря - това не го усетих. Четири - вече нямаше смисъл да се отдръпвам, малки парчета догаряха и ги довърших. Пет - в ума ми беше само какво ни учеха в часовете по химия за загасяне на пожари. Шест - гъстият противен дим лепне по гърлото ми и се стели през всички прозорци и врати, кашлям до смърт и гледам да се махна. Седем - телефона ми звъни, личен номер. За първи път в живота си звъня на телефон за спешност с истинска причина. Голяма радост, че наистина не се стигна до тях. Осем - адреналинената вълна се отдръпваше. Девет - кожата ми гореше отвътре и повече нямаше нищо освен противния дим, олиото по терасата и една изкъртена врата.
Десет - всичко стана толкова бързо, че нямах време да го запомня, и в същото време беше толкова бавно, че всички емоции да нахлуят в главата ти и да ти пречат да мислиш разумно, отне цяла вечност. Цяла проклета вечност. Да гледаш как паниката се намърдва в нечия глава, как преминава през фазите й, тогава трябва да имаш нужния разум да го спреш, но го нямаш. Събираш всички проклетии, които някога си учил, през главата ти за части от секундата минават хиляди варианти и все се хващаш как дори в този момент мислиш за пари. На кого да се обадиш, как да платиш разбитата врата, с какво да развиеш болта, как да счупиш прозореца, как ще спиш после без прозорци, как ще си купиш нови. Фазата, в която гърлото ти се стяга и ума ти отива по дяволите, безпомощен си, напълно безпомощен и започваш да плачеш - най-страшната фаза. Но за щастие отминава бързо заменена от фазата на още по-крайната безпомощност, която ти казва "вдигни си шибания задник" - и правиш всичко, дори самоубийствени неща, за да се спасиш.
Сега като се замисля пак ми е смешно как всички все казваха, че съм била яко момиче. Буквално. Пренесох сама над половината ни апартамент по триетажни вити стълби и като се замисля добре, че мен не ме погна паниката. Иначе никога нямаше да успея да изкъртя проклетата брава само с една вилица и ей тия две ръце. Замисляйки се, никога наистина не съм се паникьосвала, израстнах в моменти на скоростни рефлекси, все на милиметри от критичното и никога не ме пипна въпроса "какво да правя?". Паниката има грозно лице. Твърде грозно дори, когато я гледаш по лицата на другите. А после се посмях, всички се съгласихме, че това наистина беше "най-каръшкият ден в историята", цял ден прекаран в бродене из болницата, и завърши с пожар. Е, доказахме поне със сигурност, че от адски болки в коленните стави не се умира, освен, че се превръщате в куцащ инвалид, който няма 20. И че имате ли проблем в къщи, мамка му, оправете го преди да се е наложило да плащате тройно за него, като например с - пожар. Или още по-зле - с живота си. Интересно, нали. До какво може да доведе една нищо и никаква развалена брава.