Виждам отражението си в стъклото на прозореца на спокойната кола, слънцето пече и аз стискам очи, гледам през миглите си, опитвам се силно да смеля подтисника в главата ми, да го накарам да се разкара от това, което искам да видя. Но е застанал там, разперил ръце и под тежката му черна мантия се крият спомените, които искам да видя, за да открия лъжите в думите. За да открия истините зад мълчанието, но копелето не ще да мръдне. Дали съзнателно е бил положен там и тези моменти са били заключени завинаги и за добро, дали той е плашилото на бустана, който не трябва да бъде виждан от жива душа. Изморени сме от живота за малко, опитвам се да пробия щитовете, които стоят пред мен, да прекърша думите му. За момент си представям как хващам врата му и блъскам главата му във волана, а слънчевите лъчи продължават да гледат. Но когато това отминава просто искам да спра да бъда възпитана, сдържана и вечно правилна, искам да излея цялата си омраза отгоре му, да търся обяснения и разяснения. Най-накрая да знам истината, защото това е нещо, което няма да получиш без натиск. Да стисна ли гърлото му, дали ще изплюе истината тогава.
Решава да ми сподели нещо, което може би е едно от най-значимите събития в живота ми, а аз не помня бъкел и дотам. Сгафил си вече да го споменеш, сега ще си довършиш думите, защото аз ще знам. Пъхам нокти между сребърните парчета на бронята му, навирам пръстите си по-навътре и дърпам силно, мускулите ми се напрягат, заключил се е моментно за мен, но в същото време е склонен я даде, трябва само малко да натисна. Пробивам бронята, мачкам я като кутийка, но шипестото вътре не се предава. Грижил се бил за мен, готвил ми бил, в продължение на четири месеца. Сякаш нямаше да помня това, колкото и политически предположения да излязоха в главата ми, те всички са грешни. Какво, по дяволите има отвъд това. "И тя повече не се върна". Жив ще го одера. Мисълта минава през главата ми още преди да е казал "гък", аз, по дяволите, знам за какво говори. Но разкарвам мисълта с ръка като досадна муха и търся друго обяснение. Не може това да е. Ако има нещо, в което съм сигурна то е, че в този момент греша. Греша ли все още?
Знам ли вече къде е границата на истината и лъжата, все пак се оказах чирак на най-добрият, но и най-лошото му творение, защото в края само аз мога да погледна достатъчно дълбоко и наистина да видя. Не е много, само искам да знам истинските причини вместо измислените, само искам да видя истинските грешки вместо обществено възприетите. Само искам да знам какъв процент от клюките съставя истина и дали някъде зад всичко това има наистина основателна причина. Но тогава мълча, и слънцето и дърветата все още се редуват по лицето ми, ще помълча, но дори не си помисляй, че ти се е разминало.
