Противоречиви дълги пръсти плъзгащи се по клавиши от слонова кост. Хей, чух, че си ме търсил и си питал за мен. Изкачих върхове и преплувах долини, дарих ценното си земно време. Оглеждаш ли отраженията когато вървиш, а, спомене. Тук съм, за да остана. Но ще си тръгна преди да си станал да направиш кафето. Чух, че си искал да знаеш къде се намирам. А попита ли, сама ли съм или все още влача прозрачните духове до себе си. Тук са, все още готови да изядат жалкият ти задник с парцалите. Все така ли те е шубе. Да, отговорите идват без да задаваш въпросите. Просто няма да стане. Противоположностите се препокриват и създават точно това, което хората наричат моето изкуство. Обърканият, болен, мрачен и студен музей на спомени, който се върти с главозамайващо наркоманска скорост, която събира мъже, убива жени, събужда вещици и създава бронирани войни. Чух, че не си искал това да стигне до мен. А гореше ли ти тялото когато шепнеше въпросите. Връщаха ли се спомените, нахлуваха ли зловещо до най-малките ти клетки. Навеждаше ли се към ушите на новите си слушатели, пускаше ли шеги, за да замаскираш жалкото си любопитство. Какво каза за мен докато те не гледаха, докато този, който не трябваше слушаше. Ще го понеса. Защото го знам.
Все още ли чакаш, някъде, подпрял върха на кеца си в земята, забил юмруци в небесата като Джони. Чакаш ли с боксьорските ръкавици на ръцете, да откриеш това, което си загубил честно.  Тук съм, за да остана, но колко дълго след мен нищо няма да е останало от клюките. Ден, момент, година, преследваш другият по земното кълбо, следиш стъпките ми по земята, проклинаш образите на облаците в небесата. Стъпваш в моето пространство, разчленяваш всяка пречка, унищожаваш разстоянието, закачваш крайниците си в границите, които се плетат като въжета през тялото ти. Винаги на крачка разстояние и никога достатъчно близо. Сега, сега, недей да се отчайваш. Чух, че си искал да знаеш следващият ми ход. Ела тогава, ела и ме попитай.