Той донесе откровеността, търпението и дяволските желания. Винаги на крачка недостъпен, винаги щипка реалистичен, винаги далеч от личните ти фантазии. Но той съществуваше. Гледаше анимационни филми до пръсване, смееше се на шегите ми. Казваше всяка дума с тежест, за каквато другите хлапаци дори не бяха гледали по телевизията.
Не, не сваляше звезди - противоположно на всякакви заблуди, не се влачеше след ничия пола и никога не падаше, дори когато обича. Той беше този жертвеник, който вярваше, че любовта заслужава всичко, старата школа мъж, който работи здраво, за да даде всичко на жена, още преди да си е помислила за него. Дом беше значение, а не дума. Отношения също. Ревнив, но винаги справедлив в решенията си и разумен в избухванията си. Той винаги е бил малко сладко недодялан, но никога не е позволявал това да взема превес. И това всяваше респект. Той никога не парадираше с невъзможностите си, никога не казваше "не мога това", предпочиташе да знаеш, че той ще се научи. Той сякаш никога не бе чувал за думата смелост, но имаше толкова много такава в него, че дори да дареше на всички викинги, съществували някога, пак щеше да му остане в излишък. Онази юнашка смелост, която никога не го спираше да говори и дори да крещи пред света. Не беше нужно да ти казва намеренията си, за да ги одобриш. Рядко напускаше границите на собствените си принципи.
И въпреки, че винаги е създавал образа на толкова граничен и подреден, никога не беше. Винаги е давал право да се знае, че разликата не е само в това да имаш глава като циркова арена, а да я криеш зад каменните фасади на парламентарната сграда. Печелеше абсолютно всяко одобрение и обожание, без дори да се е опитвал, всички го обожаваха само след няколко думи. Винаги можеше да си сигурен, че с него ще минеш на тънко откъдето и да било, само усмивка и омагьосваше хората. Той ме научи да виждам света и да имам слонско търпение, винаги да се стремя към това, което искам и никога, ама никога да не се отказвам от това, което съм започнала. То рано или късно ще стигне до някъде. Винаги беше човека, който ми наливаше горивото, за да мога да летя, понякога дори насилствено ми стискаше носа, за да ми даде проповед, която заслужавам заради дебелия си инат. Тогава живеехме като под непрекъснатото въздействие на дрога, ухилени от ухо до ухо, вечно щастливи без причина, другите хора бяха фон на картината и през повечето време не съществуваха, освен когато не решеха да се намесят, което се оказваше фатално за тях. Неразчупваем съюз, създаден с много сили. Е, той наистина съществува.
