Чувам ги, чувам гласовете им, почти в краят съм, почти стигнах, виждам върхът и спокойното полюшване на тревата. Чувам ги как питат за мен, името ми, и им бива отговорено. Страхът ме смразява, обръщам се на забавен кадър, колкото и да не искам. Виждам как човекът, с когото говоря всеки ден и ми е искрен приятел ме сочи с усмивка. Всеки ден спирам на почивка при него. Те се обръщат към мен бавно с мазни усмивки на лицата си. Трима са, този път са повече, отколкото мога да понеса. Плюс най-големият, който досега не е бил срещу мен, присъствието му ме ужасява. Година по-голям е от мен, мускулест и със смразяващо изражение, а на другите двама шутове вече съм свикнала. Тръгват нагоре към мен, бавно, страхът се качва в гърлото ми, не мога да мръдна, носят дебели дървени пръти. Знам, че ако не избягам, ще ме смажат от бой, искам да пищя, но няма кой да ме чуе. Посред бял ден е, слънцето пече, вятърът духа безмилостно, камъните на стръмният баир са под краката ми, които треперят, краищата на роклята ми треперят, сълзите напират като лавина. Неизбежно е, усещам удовлетвореността им, гледам единственият човек, които може да ми помогне - човекът, който току що ме посочи. Тежката раница натежава още повече, на няма и двадесет метра от мен са, искам да умра, точно в него момент искам да умра, преди да се случи това, което знам, че ще се случи. Не мога да се обърна и да започна да бягам, не мога, стоим и се гледаме сякаш цяла вечност, знам от кого да се страхувам най-много. Нито от големият, нито от малкият, а от онзи в средата. Най-големият ми кошмар.
Той пристъпва към мен, другите стоят спокойно. Не мога да помръдна, всеки мускул в мен се е напрегнал, всеки ден се събуждам с мисълта, че днес ще е денят когато ще мине границата, но когато го виждам срещу мен дори не мога да осъзная, че днес е денят. Пред очите ми причернява, той пристъпва бавно, паниката ме напада, обладава мозъка ми като огромен черен паяк, мисля трескаво, по-силен е от мен, не е сам, не мога да направя друго освен да бягам. Ужасът ми донася само повече удоволствие в очите му, правя бавно крачка назад, а той бързо напред. Все още ни дели доста разстояние, толкова съм близо и толкова далеч, в голяма близост няма обитаеми къщи, бял ден е. Пресягам бавно ръка, смъквам едната презрамка на раницата, после другата, тя тупва на земята и това ме изтръгва от страха, обръщам се и напрягам детските си мускули до крайност, бягам колкото по-бързо мога нагоре по баира, човекът започва да вика зад мен. Никой не може да ми помогне, обръщам се, не мога да дишам, той хвърля пръта и хуква след мен, винаги е бил по-бърз. Настига ме, успява да хване кракът ми, човекът зад мен крещи с пълно гърло и размахва брадва, другите двама се изнизват. Той обръща лицето ми към неговото, горещи като от ада сълзи текат по бузите ми. Чувствам срам, той ми се смее, започва да вдига полата на роклята ми, розова е, с дантела по края, още си я спомням, крещя. Успявам да забия най-силният си юмрук в лявата му буза, той извръща лице, кокалчетата на ръката ми сякаш се разместват, цялото ми тяло гори, но той не ме пуска. Искам да пищя някой да ми помогне, някой да ме чуе, бял ден е, спокоен следобед. Цяла вечност минава, още цяла вечност, в която той стиска все по-силно ръцете ми, знам, че ще останат синини, косата ми се вее около мен, почти на върха на баира съм. Гледам в грозната му усмивка, алчните очи, сивкавата коса, човекът излиза от двора си, все още размахвайки брадвата, но неговите ръце вече пълзят по бедрата ми, затварям очи, няма дори на кого да се моля. Никой не ме чува. После той се изсмива и ме пуска, просто се маха, избягва в обратната посока, стоя там, разпердушинена, дробовете ми са пълни със сълзи, гърлото ми се е стегнало до крайност, отново не мога да помръдна. Плача с пълното съзнание, че това не беше най-страшното. Утре ще е същото. И денят след утре.