Може би ако това се случи най-накрая ще открия смисъл в бъдещето си и в мястото, на която се намирам. Виждам нощите и дните на разходки, вечерите, закуските о бедите, позабравен пепелник и хартиени кутийки, разпилени оригами лилии и аромати на много женски парфюми. Рафтове с пени, лакове и вакси за коса, четки за зъби, четки за коса, хиляди кремове и гримове до шия. Шарените легла и откаченият придобит домашен уют. Бутилките шантаво безалкохолно, коридорът с обувки, хартията по шкафовете и книгите. Техниката, хилядите зарядни, кабелите, в които да се обесиш или спънеш, шоколадът под всякакви форми и всичко за убиване на времето, за което се сетите. Романтичните сладникави филми, които стават само за смях и пуфтене, ужасите, на които само спорим, затъмненото, мрачно помещение, което е спокойно и студено като пещера. Най-накрая - дом, който да понасяш, и в който да се чувстваш някой като себе си. Нали това е целта, да ти е приятно да се прибираш вкъщи, а най-вече когато има с кого да го споделиш. Виждам нощите по дискотеки, приготвянето, лудница от маши, преси и лак за коса. Високите токчета тракащи по пода и изморените физиономии сутрин. Хленченето преди ранни лекции, разхождането в пустите паркове, фотоапарата винаги на рамо, за да запомни моментите. Виждам големи парчета пица, дюнери до смърт и сладоледени мелби. Виждам огромни кутии сладолед със забучени лъжици, тъпчейки по пътя лятно време, преди да се е превърнал в супа в ръцете ни. Дългите пътувания, тежките сакове и куфари, хилядите документи за попълване. Редуванията за банята, късните лягания и лежерния живот. Онова, в което наистина спираш и си казваш "Мамка му, щастлив съм, точно където съм". Най-накрая.
Виждам краят на колебанието. И началото на нещо ново, толкова неочаквано, толкова интересно и толкова крайно. Толкова ново и толкова смело, начинание на споделено бъдеще и край на вътрешната умора, която те залива когато сам си недоволен от себе си. Виждам един пристигащ кораб в устията на някоя река или море, защо не и някой огромен океан, усещам мириса на водата или поне си го представям. Предвкусвам така сладкото бъдеще и се кълна, че го усещам на върха на езика си, аз знам какво ми предстои и ще се боря, тук и сега. Това е, което си обещах, ще направя всичко по силите си, колкото и да боли физически, колкото и да горят мускулите ми до крайност и да усещам болка в костите си, която разяжда мозъка ти и собствените ти идеи и вярвания. Защото най-накрая виждам това, което трябваше да видя отдавна. Едно бъдеще, което най-накрая има ясно като небето лице, луната грее на него и аз със сигурност ще го имам. Не искам Хавай или лицето на войната, за сега искам само да открия себе си и да възвърна силата си. Силата, която понякога получаваш от най-неочакваните предмети или хора, силата, която само приятелската подкрепа може да ти даде. Да повдигнем планини и да заживеем заедно, да отворим широко прозорците и вратата към терасата на новият ни дом. Скръствам ръце тук и сега, това ще се случи. И ако лъжите, изнудването и подкупите ще са това, което ще го направи реално. Така да бъде.
