Небето пропуква разцепено от гърмежът, въздухът сякаш се е наелектризирал от силата на бурята, а ние сме съвсем сами, незащитени, посред нивята и горите само с един стар съветски мотор с кош. Успяваме да се скрием в изоставена вила изостанала от някое лозе, само постройка без прозорци и врати, небето е толкова тъмно сякаш пространството между земята и облаците е било осеяно от тъмен спектър. Някак зловещо гръмотевиците звучат сякаш някои търкаля гигантски бурета по небето, така и ми казваше той. А дъждът се изсипваше, прекарваме почти цял ден там, времето не е било от каквото и да е значение, нито външните хора. А такива идваха много в домът ни. Усмихваха се с широка благодарност, влачеха крайници, хленчеха, пребити, превързани, изпотрошени. Смачкани като зеленчуци, всички твърдяха, че опитвали всичко. А само аз имах разрешение да стоя в стаята и да се уча докато те гърчеха лица, хленчеха и плачеха. Имахме книги по медицина по-тежки от мен, но така и събираха прах по горните етажи на библиотеката. А всички те си тръгваха с усмивка, протягаха плахо ръце с банкноти в тях, но той никога не ги вземаше. Понякога се стигаше до там, че хората ги оставяха по стълбите или ги пъхаха насила в ръцете ми със сълзи на очите от благодарност, те изпитваха облекчение, което никъде другаде не можеше да бъде видяно. Имаше най-тайното лекарство, от което почти всички гърчеха устни, но вземаха. После хората се връщаха, щастливи, цели, здрави, още по-благодарни, те искаха да помогнат. Идваха от други села, от градове, през половината държава, плахи хорица сгърчени в своята болка, които крещяха докато кокалите им пращяха. Плачеха като малки деца и после изведнъж - болката я нямаше. Белехме корите на дърветата за шини, овалвахме ги с ножове, за да са меки, влагата в тях носи топлина на костите. Обвивахме ги с бинтове и превързвахме страданията.
Четях за удоволствие огромни книги за пчеларство и за милионното зрение на една пчела, която вижда в хиляди различни посоки заради специфичните си очи, кошерите жужаха на сантиметри от мен, зад ниските прозорци.
По-голяма, по-голяма! Ръкомахах аз и се озъртах, крадяхме коледно дръвче нелегално, той се беше покатерил с триона на една висока и тънка ела, снегът беше до коленете ни, никаква машина не можеше да мине оттам. Завлачихме дървото до каросерията, Твърде е голямо, няма да стане. Накрая наистина не успяхме да я вкараме през вратата, трябваше да я режем на стълбите, за да мине през касите. Сипеше бодлички навсякъде, ръцете ни лепнеха, не можехме да я задържим права, опираше тавана. Аз се смеех. Играчките бяха истински, а лампичките от истинско стъкло, големи, красиви и шарени. Правехме снежни човеци с бутилки алкохол в ръцете и моят шал. Лятото се къпехме в канала и пиехме вода от един извор наблизо, кучето търчеше и пръскаше вода и лиги навсякъде. Точехме косите, а после по цял ден косяхме трева с лозови листа и кърпи на главите. Дупето ми все беше наръбено от почетното ми място на седалката в трактора, а моето място беше точно върху чантата с инструментите. Когато започнах да стигам педалите и да заемам цялото място беше нов ден, гледах земята през дупките в пода, опъвах се върху сеното в огромното ремарке, а работниците стояха по импровизираните пейки в двата края. Ходехме да берем царевица или да прибираме сено, да берем градината ни със сини сливи, които бяха големи колкото праскови и от тях ръцете ни ставаха сини. Израснах без обувки. Но със сърце.
