Кожата ми не ме побира, а горещият следобед виси красиво над Боян Българанов, горе, над града. Там, където още се носят историите за куките. Сякаш някой е натъпкал памук в гърлото ми когато трябва да заговоря за него, не мога. Думичка не мога да кажа, но все пак ги произнасям. Заключвам се, напускам се и някой друг говори. Не съм себе си, аз съм някой лицемер стоящ отсреща на масата играейки перфектната роля, че не му пука. Гледам се отстрани и ми иде да се заплюя в лицето. Не, че не се понасям, просто ми се иска да се хвана за косата и да си размажа главата в масата.
Изпарих се, в самият момент, в който излъгах. Проклетата лъжа се обърна и ми се изкикоти в лицето. Млъкни. Дългите пръсти стискат белите ми дробове докато пътувам в историята, разбиращо изкривени устни посрещат истините. Дали мога да ги хвана, проклетите думи, и да ги натъпча обратно в устата си. Той да си поеме дълбоко въздух, пребледнял, под земята, в гроба. Скръстил ръце над костюма, дали му е останала коса, а очите му. Проклетата истина. Дали ако продължавам да блъскам мислено скулите си в дървената повърхност кръвта ще потече по-спокойно. Дали ако се нараня достатъчно ще спре така вътрешно да горчи, за бога, по дяволите, млъкни. Усещам ги, изгарят в ъглите на очите ми. Спри, спри, спри. Но няма кой да ми помогне, няма кой да върне часовника назад, провалът се е случил, душата ми не ме побира, тялото ми не помръдва, вътрешното деградира. Пръстите ми се свиват, ноктите ми скърцат, лакът по дървото под тях стене, размити, остарели, очите, които баща ми наследил ме гледат. За Бога, признавам, липсва ми, само спри. Спри да ме убиваш.
Не трябваше ли да търсим заедно виновният, а не да се душим за гърлата. Виновният, отпечатъците на пръстите се отбелязват толкова дълбоко, та кожата ги помни. Думите продължават, свеждам очи, проклинам се хиляди пъти. Защо имах нужда да го кажа, кой разби най-секретният сейф, кой посмя. Някаква старица, която ми разказва за хора мървти много от преди да се родя. Проклетия. Всичко в мене къкри, ако не се бях приковала към пода щях да стана и да повърна лицемерието си в мивката, заедно с обяда си. Проклета да съм. Някаква невидима ръка размазва ченето ми, моля те, нека спра да говоря. Но дяволът се смее, ще платя цялата цена. Дървото се изправя пред очите ми, вътрешното напуснало тялото ми се пули в изражението ми. Шибана каменна кучка, млъкни. Но всичко свършва, било е изказано, било е чуто, било е осквернено от нечии уши. Така дяволски боли. Съжалявам, че не си сипах киселина да прокарам вечерята, по-малко щеше да горчи. Иде ми да измия езикът си с белина, гръдният кош ме сърби, да го отворя, да бръкна, да се уверя, че вътре няма нищо.
Коравосърдечна, безжизнена кучка. Всичкото си го заслужи.