Чудовище, което трябва да удавиш в златният залез, за да спасиш. Загубената ми вътрешност, която трака по клавишите на лаптопа непрекъснато. Никога няма да бъда същото без теб, никога същото. Дори в същото пространство, в самото измерение, в празният космос, никога доброто не се връща напълно. То е като когато виждаш самотата да ти маха нагло през прозореца, през който нахлуват сивите дни, музиката, която споделя пътуванията ти. И песента, на която би направил фотомонтаж на живота си, онази песен, която започна тихо, с бесни кървави думи и се извиси до крясъка, който раздели облаците. То е като да запазиш в буркан или на лента всички усмивки, да ги заключиш с капака и да ги гледаш как светят докато и светулките не загинат без своят свят на вода.
То е като да бъдеш сам в безкрайната гора, между златните листа и зеленото спокойствие. Сроковете на давност, които открих в себе си започнаха да се появяват все по-често и да напомнят. Времето изтичаше постепенно и в същото време трупайки се с ужасните си цифри, то винаги те изпреварваше. И розовите залези над самотните полета унесен след тежък ден и положил ръка върху техниката, то е като да си на милиметър от това да знаеш кой си и в същото време да си душа с присъствието на турски килим. В теб да има от всяко едно по много и нито едно да не се бие за собствената си територия, защото ти можеш да бъдеш всички тях едновременно и да вадиш образите от гардероба всеки ден. Образите, които ми напомнят за сладка лятна рокля на цветя. То е като да споделиш с приятели и в момент на проблясък да бъдеш разбран.
Носталгията понякога е това, което те задържа на едно и също място. Което те дърпа назад преди да можеш да тръгнеш напред. И понякога идва време да осъзнаеш, че е по-хубаво да се върнеш назад от всичко друго. Да постоиш, да помълчиш, в миналото, на спокойствие. Там има някои заровени неща, които трябва да преоткрия, със сигурност. Някои изоставени хора, върху чиито тела трябва да се опънеш, в чиито очи да потънеш. Но засега, не виждам, защото вдъхновението го няма. А липсата му те ослепява, въображението те отеснява, да помълчим сега и да разперим ръце.
Носталгията понякога е това, което те задържа на едно и също място. Което те дърпа назад преди да можеш да тръгнеш напред. И понякога идва време да осъзнаеш, че е по-хубаво да се върнеш назад от всичко друго. Да постоиш, да помълчиш, в миналото, на спокойствие. Там има някои заровени неща, които трябва да преоткрия, със сигурност. Някои изоставени хора, върху чиито тела трябва да се опънеш, в чиито очи да потънеш. Но засега, не виждам, защото вдъхновението го няма. А липсата му те ослепява, въображението те отеснява, да помълчим сега и да разперим ръце.
