Някакви тръпки пълзят, нагоре и нагоре по кожата ми. Това те кара да се чувстваш жертва на простото желание. Събуждам се, за да не се чувствам вече като стар човек, за да открия издайническите синини по коленете си. Усмихвам се. Събуждаме се, за да създаваме спомени - всеки ден - и после заспиваме неудовлетворени, недокоснати, пропуснали, напълно погубени. А ние си се представяме един вкопчени в друг и пращаме вълни на удоволствия през докосванията на устните си. Вдъхновяваме се от собствената си глупост и нещата, които вече ни се струват абсурдни като на големи хора. Толкова са противоестествени - и все пак ги вършим, както дишаме въздуха, всичко идва отвътре в нас.
И после се прегръщаме. Забравили сякаш за малко кои сме били току що, какви стенания са се сипели през нас, как са потрепвали телата ни. Не - това е минал епизод. И все още гори по бузите ни, нищо, че не смеем да мръднем, за да не се върне. Все още пулсира дълбоко и ниско в телата ни, да го пренебрегнем. Жадното желание, което остава след наситата. Ако имаше какво да се каже, щеше да бъде изказано, но на мястото на думите са се настанили пръстите, изтръпването на устните, празният мозък, горещите, парещи докосвания. Невъзможността да спреш. Желанието да стигнеш до край, дори когато не осъзнаваш какво би било край. А краят е самото начало, краят е да усетиш другият, по много начини. И после да си спомняш.
Да, спомняй си. А сега се усмихни лукаво, знаеш какво направи. Забранено? - Забрави!