Ярка червена коса играеща с вятъра, свеж парфюм с аромат на море. Вечност, с протегнати напред ръце. Скрити под дрехите символи на блестящи верижки, вързани под бюста ризи. Своевременни кризи, с лица загорели и лунички разпръснати, друг път с панталони размъкнати. Хиляди сърца разбити и боклук летящ пред метли. Мотика в ръка и тревиста градинка, сламена шапка и отражения по лицето, слънчеви дупки, изгаряния, опарвания и вода. Една голяма река. Забвения и разни разпръснати спомени, милиарди думи изписани и нито минутка запазени.
Май просто се събудих една сутрин и бях тук. И не, че щях да си тръгвам, но нямаше и да остана. И да, нямаше къде да ида, нямаше при кого да избягам. Чакайки ме, просто чакайки, като спокойна торба със злато, заровена на дълбокото, под липсата на кислородното. Малко по-близо, ела по-близо, нека погледна добре под лъскавата ти броня, нека видя дрипите, дай ми да дръпна връзките, да затегна токите, да се обеся на коланът в ниското мазе. Дай ми да усетя, да подуша аз, да вкуся, да опитам, да поръся, подправките на ум да си повтарям, екзотични имена, разпръснати семена. И не, че търсех нещо, но откривах дом - под луната, големите й сиви прашни кратери ме посрещаха всяка нощ отвъд стъклата на телескопа, намигаха ми в различни и всестранни лица, докато не оставаха нито дупки, нито имена.
Балончетата въздух, когато се потопиш дълбоко и по-зеленото след тъмното синьо, дори когато се давиш. И не, че щях да се усмихна, но така се случи - и лъщях, пред тях. Кълна се, за хората го правех, одобрение ли търсиш. Все още се събуждаш, за да бъдеш най. Съжалявам, но няма да погледна дори над чашата с ваниловият чай. И нещата, които направих - спокойствие, остарях и помъдрях. Изживях и мамка му, оцелях! Тежко дишах на моменти, раздавах комплименти, искрено отварях себе си, малки сенки от разперени ръце. Залепнах на някаква определена повърхност, късмет, ще изгоря и черепите, графитът по линиите им, чертите, дупките, очите им. Никой останал да вярваш.
И не, че нямаше място, но просто беше препълнено. Задушно, задушевно, мизерно и горещо. Като в месарница, кланица, сгорещено, изпотено месо прикрито с дантелени дрехи. И не, че казаха много, но по-добре да си бяха мълчали. Така нямаше да я има борбата, кръвта, разбитите носове, изгубените часове, предадените светове. Прахта по обувките, минутка, две. И не, че празно е, просто няма с какво да бъде запълнено.