От костите ми, от целият ми скелет се чува само едно глухо туп! Сякаш някой хвърля чувал с картофи. Мислех си, че когато умираш ще има поне някакъв оглушаващ трясък, някой ще пищи - драма, нали се сещате. Но нищо не се случва, слънцето пече в очите ми, тревата е под мен, не мога да дишам, не чувам, не виждам. Белите ми дробове просто са отказали. И после виждам лице над себе си. Големите й земни очи са разширени, смуглата й кожа опъната, дългата й черна коса, която винаги носи на плитка виси през рамото й. Така познатото й лице, тя ме докосва съвсем леко, говори ми нещо, но нито една от думите й не стига до съзнанието ми. Мигът се проточва сякаш цяла вечност, името й е Минка. Гледам я, гледам в изплашеното й изражение, тя се страхува за мен, цветът на кожата й е толкова успокояващ, слънцето ме топли под нея и изведнъж шумът се връща рязко, сякаш някои е дръпнал тапата на мивката. Въздухът рязко навлиза в мен, болката е режещо противна, започвам да усещам частите от тялото си. Току що съм паднала от пет метра по гръб, не мога да помръдна. Тя ми помага да се изправя на половина, добре ли си, добре ли си. Усещам земният живот в нея, силата, която сякаш извира от кожата й, много по-висока и силна е от мен. Фокусирам очите си и ги виждам. Горе, на метри над мен, белите хора - моите приятели. Стоят и гледат, без да мръднат. А над мен стои и ме държи момиче, в сравнение, с което моята кожа изглежда като мляко, тя е претичала всички тези метри, за да ми помогне. Вглеждам се в нея, и виждам само нея, нито тревата и глухарчетата около нас, нито хората, нито някои изплашен учител - само нея. Тя, която ме щипе по време на час да й подсказвам, тя, която винаги се прави, че никой не й е на сърце. Тя, която рядко се усмихва и никога не говори с белите. Тя, която е до мен и държи треперещото ми тяло. Моята смугла приятелка. Приятелката ми, която говори на екзотичният език, на който повечето хора тук говорят. Тя е до мен, а не някой друг.
Мигът ни заедно свършва и се появява учител. Измъквам се с липса на наранявания, но гледам в нея, когато ме отвеждат. От този ден нататък тя стои на чина до мен, златните малки халки на ушите й се поклащат когато ми се усмихва, подсказвам й с удоволствие. Тя ме научава, че истинският приятел няма цвят, нито език, нито етикет. Няма значение в кой квартал живее той и какви дрехи носи. От този ден нататък, само някой да ме пипне или каже лоша дума, тя го нокаутира. От този ден знам кои са истинските ти приятели и когато белите крадяха от мен им прощавах. Моята смугла приятелка с големи кръгли черни очи, която ме учи на мистериозният си език и народ. Тя. Тя, която ме научи какво да обичам и да знам откъде идвам. И най-вече да се гордея с това. Тя олицетворява истинските приятели!