Качихме се на кон, за да пояздим. По пътя лежаха труповете на последните модни дами минали оттук, Прада и Диор бяха покрити с дебел жълт прах пръст. Шалчето на точки на едната се ветрееше на вятъра на спокойният следобед, странно разположени колене и разперени ръце. Меден глас с режещ испански акцент пееше Мария, Мария. Жена с черно наметало се молеше до реката, а друга обикаляше без лице между надгробните плочи, задушното лято душеше мирните хора. Високите стебла на тревата и реколтата се поклащаха от невидимия вятър, който все така не стигаше, за да ни разведри. Полетата с дини и градините с череши бяха безкрайни, нима кражбата винаги не е била така забранена. Сладкият аромат на златната нафта нахлуваше в ноздрите ми и ме опияняваше в мракът на единствената смътна лампа, около която жужаха летните буболечки. Дървените сандъци, рамки и хилядите други прибори на дневният ни труд стояха спокойно наредени нощем, излъскани до съвършенство, все така горещи от ръцете, които ги използват денем. Блестяха в мрака и чакаха утрешният ден, над тях грозни сиви противогази наредени в линия на кукички на закачалка гледаха стената. В тях света беше още по-горещ, задушевен и ти пречеше да чуваш собственият си глас. На тавана в коридора имаше огромна дупка, от която падаше сено по главите ни и се сипеше по пода в дъжд от прашинки. Заспивахме прави от умора, преди да сме успели дори да облегнем глава на възглавницата, денем мускулите ни трепереха от умората.
Отивахме на пазара и се пазяряхме най-добре от всички. Нямаше по-способни да убедят купувачите, че това е най-добрият продукт и че си заслужава. Връщахме се разпродали всичко, а белите покривки на червени райета се вееха по масите наредени в градината. Обядвахме с работниците, всеки ден. Сладка глъчка и шум от вилици се вдигаше всеки ден по едно и също време под сянката на лешниците в двора. Хората си беряха домати от градината и ги ядяха директно, жуженето се бе размило и станало обичайният фон. Един намираше червеи в чушките си, а другите гръмко се смееха. После всеки ставаше, подготвяше екипировката си, обличаше се и глъчката се завърташе. Хората си подвикваха, работата вървеше бързо и организирано. Лилавото растение, което засадихме отзад вървеше много добре и носеше нежен аромат в задушеният въздух. Крачолите и ръкавите вързани със сезал, белите манти, тежката миризма. После идваше бързо залеза и всички си тръгваха усмихнати и изморени. Готови за следващият ден.
От краищата на късите ми панталони стърчаха конци докато се качвах в багера и оряхме нивите, връзвахме вратите и прахът полепваше по гърлото ми. Храчките на всички имаха цвят на прерийна прах. Отзад ходеха други и вадеха камъни или разбиваха буци, плугът се вадеше, извиваше и гърчеше, много пъти трябваше да слизаш в движение и да се качваш обратно пак така. Ядяхме растенията по пътя и крадяхме от нивите тикви, пъпеши и дини. Копаехме лозета и картофи, садяхме лук и пипер. Никой не се оплакваше. Ловяхме риба и с удоволствие бучехме белите червеи на кукичките, прекарвахме дни в студеното, смолно мазе. Така усамотено, тихо и с малко светлина това място беше раят на всички неоткрити инструменти и неща, електрически инструменти, рафтове с подредено желязо, ядяхме когато където сварим, право на земята на някоя нива. Гледах го как чисти риба на външната мивка и кръвта се стича в канала, кучето се облизваше доволно и подскачаше насам-натам. Слънцето залязваше в най-красивите залези, а конят на комшията пасеше заспало трева докато аз го съзерцавам с бинокъла. Познавахме всички гори в местността, всички възвишения и равнини, палехме огромни огньове, гледахме красотата на краските им, взривявахме самоделни бомби между камъните. А после си лягахме всяка вечер в различна посока.

Когато се преместих в големият град всички ми се смееха заради това, че идвам от село и използвам думи като манджа в час. След няколко години аз им се смеех защото глупаците не знаеха откъде идва яйцето и как го снася кокошката или пък как се прави суджук. Грам идея си нямаха как се оре земя или управлява тежка техника. Никога не бяха напускали детските площадки на обетованите си земи. Нищичко не знаеха, не знаят и до днес.