Щяхме да бъдем завинаги... Преди да ни раздели някаква кучка. Най-добрият ми приятел. Още си спомням с усмивка, някъде - преди омразата, преди дълго таеният яд. Някъде там имаше нещо толкова хубаво, което унищожихме. Най-чистото, невероятно, перфектно приятелство. Като да погледнеш слънцето и да се усмихнеш - един път радост. Души, които си пасваха във всичко, единият винаги подкрепящ другият, единият винаги трезв, винаги готов да удари шамар на другият, за да се свести, за да го вкара в правият път - дори насила ако трябва. Винаги готов да налее алкохола в гърлото му, да му се обади когато трябва и когато не трябва, да го стиска докато плаче, да го държи докато налита на бой. Да копае гроб с него. Защо загубихме всичко това?
Сега ме молиш. Ела си при мен. Върни се при мен. Моля те. Искам те обратно. Искам да сложа ръка на устните ти, да те накарам да замълчиш, не мога да гледам лицето ти, страх ме е от себе си, страх ме е от действията ми. Подхождате си - ти и той - казва той, опряла рамо в неговото. Точно както едно време, знае колко думата му тежи за мен и колко значи за мен да чуя това. Той одобрява, одобрява това, което правя.
Защо всичко беше толкова сложно? Защо трябваше да става така - блъскам главата си в стена и не откривам въпросите. Защо ни отне четири години, за да преглътнем, за да си проговорим. Защо ми трябваше толкова време да погледна най-добрият си приятел в очите без да искам да му отделя главата от тялото. Аз и ти знаем защо, само аз и ти - ми казва той тихичко, шепне ми - друхите хора, те... не разбират. Те не знаят какво имахме.
А аз още помня как миришеха дрехите ти преди четири години и как се смеехме до пръсване и как ме караше да смъквам джама и да показвам средни пръсти на тираджийте. Още помня как карахме заедно, ядяхме заедно, спяхме заедно, гледах те как се влюбваш, познавах всяка реакция в теб. И все още те гледам и знам какво си мислиш, това не се забравя - като карането на колело, поглеждам в очите ти и знам какво има в главата ти, не е нужно нищо да казваш. Усмихваш ми се, няма нужда. Все още си човекът, който ме подбужда да правя глупости, все още ми влияеш някак, дори гласът по телефона може да ме изкара от пижамата ми и да ме извлече навън. И не - вече не искам да блъскам главата ти в масата до кървава пихтия, не искам да стискам слабото ти тяло докато не чуя всичко вътре да се троши. Не искам духът ти, не искам да връщам миналото. Не съм Бог да поправям минали грешки. Братята преди кучките, кой беше ти да решаваш. Приятелството преди путките - заблудено малко момче. Това, което имахме - сега знаеш, че повече такова няма да намериш. Но го знаеш сега.
Завинаги ще си остана единственият, който може да те успокои когато си бесен. Единственият, който може да разбере всичко от простичка песен. Единственият, който знае какво има в душата ти, единственият който знае колко здраво са стъпили на земята краката ти. Единственият, който те знае какво пиеш и единственият, който ще ти помогне да се скриеш. Единственият, който ще каже истината в лицето ти и ще се противопоставя на глупостите диктувани от сърцето ти.
Закълни се. Bros over hoes.
