Цялото ти тяло трепери до мен, толкова голям човек да се свие така в огромното пространство. Прегърнала съм гърбът ти, с устни отпуснати върху теб, слушам пулсът ти, някъде там, отвъд ребрата, онова сърце, което тупти бясно когато е до мен. Слушам какво иска да ми каже. Страхува се. Пак срещам грозното обстоятелство, в което те се страхуват от мен. Отстъпват крачка назад, отдръпват се. Външният ръб на очите ти блести, поемаш дълбоко въздух като когато си на път да се сринеш. Отдръпваш се, за да не гледам, за да не виждам, за да не разбера. Знам, че ти се иска да избягаш сега, да се върнеш в малкият комфортен свят, в който няма въпроси, няма обстоятелства, няма любов. Върни се обратно там където всичко е изгодно по начина, по който си го създал. Обичай простичко, съществувай простичко.
Но оставаш, отварям очи и все още си там, дишането ти причинява болка, камерите на сърцето ми болят така, че все едно някой стърже до кръв отвътре, мамка му, поддавам се. Пускам те. Очаквам да стоиш, като играчка оставена на рафта, да мислиш, да въртиш зеници във пространството. Очаквам да мълчиш, докато аз крещя отвътре. На сантиметри електричество от теб, знам, че трябва да те пусна, за да се върнеш. Пея си наум, тананикам си, за да не избухна, за да не се самоунищожа, за да не прекъсна границите на рационалният ми разум, аз не съм спокоен индивид заточен във забвение, аз не съм покорна мишка. Принцесо, намерих те аз, но зная, че ти ще си идеш... нали. Димитрий и кристалната му чаша пълна с отрова и огорчения, са пред очите ми, тенът на лицето му, увисналите краища на устните му сочещи надолу, горчилката в него. Влизам в него, обличам го, не мисля, не очаквам, ще се самоубия като индивид - ще стана Димитрий и неговото разочарование, толкова влюбен, толкова нащастен. Толкова сам. Ще чакам, само това мога, усещам как мускулите ти до мен се свиват ритмично, но отдавна не съм тук, за да те погаля. За да те успокоя, за да донеса мира, за миг забравих как. За миг видях къпоните в ръцете ми, изпитата ми кожа, кокалите под тъкънта, за миг видях черният си кон. За миг се нарекох и преди да го хвана, той изчезна. За миг агнето каза Ела и светът се отвори. Четирите краищата започнаха да се самоунищожават.
Не се страхувам. Само умирам от страх. Не ми се рискува, само ще стоя тук. Не ми се мисли, само ще те държа. Не търся защото няма какво да открия. Не те искам, защото не те притежавам. Не те обичам защото е трудно... Но ще направя всичко за теб.
Моля?! Моментът свърши, фасът удари земята, разхвърчаха се хиляди златни огнени късове и пепел, времето спря, замръзна, зацикли. Той се приближи и се сгуши в мен, трудното беше отминало, но въпросите все още висяха в пространството. Без никакви отговори.