Човешкото самолетче с разперени ръце тича и крещи Той ме целуна, той ме целуна. Той и неговото бясно туптящо сърце се наведоха над мен и ме целунаха. О, Господи, О, Господи. Знаеш го онзи момент преди някой да те целуне, нали. Времето спира, нещата обръщат курса си, има магнит между брадичките ви. Онзи момент, в който си сигурен, дори със затворени очи, че другият се приближава да те целуне. Ей така, да залепи сладките си устни за твоите, за първи път. И цялото ти тяло те влече към него.
И докато гледах в красивите му очи, а после опрях спокойно чело в неговото той се дръпна и аз не отворих очи. Нямаше причина, нали. Това и очаквах. Но пръстите ми все още бяха на гърбът му, а неговите на моят. И все още усещах сладкият му, нежен, аромат, все още не исках да отварям очи. И после го усетих, привличането, приближаването, стиснах клепачите си, това не можеше да се случва, нямаше начин да се случва. Устните му ме докоснаха и нещо топло се изля в стомаха ми. Нещото, от което стоя като зашеметена след всяка целувка и за секунди не мога да мръдна. Проклетото чудо, от което сърцето ми заби най-накрая издайнически, вече не се чувствах на трийсе, бях там и сега. Това, което така чаках, получих го. Вътрешното в мен затанцува, закрещя, запя рок с пълен глас, усмихнах се, разтегнах устни. Той се дръпна, знаех, сега или никога. Вдигнах се на пръсти и го изненадах, това високо момче, с умопомрачителните си очи, целунах го с такова удоволствие, сладкият му вкус, силното му стискане на кръста ми, придърпвайки ме към него и каишката на кучето завила се около краката ни. Сладкият кокер в краят й. Този господин и неговият остроумен свят, изпълнен със шеги и вицове, бруталният ни смях, как ме гъделичка с пръсти. Този малък оазис на земята, който си намерих. А онази вечер преди няколко месеца той дойде на масата ни и каза Няма нужда да ми казвате имената си, няма да ги запомня. После се наведе, облегна се на рамото ми, и изхленчи доволно до мен, стискайки ме. Беше го направил, това, което трябваше да се случи. А после ме питаше правилно ли е, не знам амиго, но ако ти не се беше навел към мен, аз щях да се повдигна към теб и да го направя. Правилно ли е?
Това същество, което ми грабна акъла и си замина някъде с него, някъде в моментите, в който се приближава да ме докосне и още тогава тръпката преминава през мен или несъзнателно ме пипне ръкомахайки. Уж неволното докосване, близо един до друг, толкова близо. Същият, който в тъмната уличка на доверие ми предложи единият си бъбрек, а в случай, че го убия и останалите незасегнати от пороците му органи. Същият, който толкова внимателно прибира непокорните кичурчета зад ушите ми, който се смее зад мен Справяш се, справяш се. Същият, който се навежда и хапе леко врата ми, защото знае, че косата ми настръхва от това, после ме докосва и гъделичка с брадата си. Кой да знае, че си бил такъв добър kisser, изненадваща усмивка. Надвесва се над мен и леко захапва долната ми устна, никога не си признавай, казва той. Говори ми нещо, разговаря с мен и навежда глава на страни като куче, толкова проклето ме привлича, че за момент спирам да чувам. Знаете ли го онзи момент, в който съществува само другият, но е толкова болезнено да сте луди по него, че свеждате очи, не можете да го гледате повече. Просто няма начин да вдигна очи и пак да го погледна, доверие си нямам въобще.
Който и да е там на небето, ще ми е свидетел. Свидетел на малката присъда.