Ще пропътуваме почти 800 км за 18 часа.Четири души в странни отношения и един голям куфар на задната седалка, в едно малко Пежо. Над половината България.
Гледайки го, отпуснат, спокоен до мен имам чувството, че гледам в най-красивото същество, което някога съм виждала. Това ти причинява влюбването. Глупавите притеснения, спокойните изражения, тези красиви, красиви очи, които знам, че стоят зад клепачите му. Искам да го стисна силно и да го задържа - завинаги, точно сега, докосвайки носът му с моят, гледайки го спейки.
Той е спокоен с теб, имам чувството, че от това ще излезе нещо. -  казва ми една гъба и мачка филтъра на ментовите Lucky Strike. Усмихваме си се, може би всеки изказва различна молитва, за да се случи. Няма как да знам.
Ще сменяме гума посред нощ, на средата на нищото, с чакали зад нас из храстите, след като окривихме джанта в - с не извинение - ебахти дупката. Музиката ще звучи, пищящият звук на отворените врати, телефони с фенерчета. Две момчета и две момичета - същества, имали нещастието да погледнат живота в очите. Понесли последствените белези.
Ще спим на някаква отбивка до река Ропотамо, нагъчкани един в друг, смачкани, разбити, в 4 часа сутринта, напълно смазани, със заключени врати.
Ще пием кафе преди тръгване в Русе, ще пушим по фас в Разград, ще си направим късна вечеря в Бургас, ранна закуска в Приморско. На по фас и чаша кола в Слънчев бряг, на усмивка през Обзор. През цялото време дъжд ще вали отгоре ни. Ще се губим безброй, безброй пъти. Ще усетим миризмата на море и изгнили миди, ще се смеем, ще киснем по бензиностанциите, ще си говорим, ще бъдем откровени.
Той ще има най-красивото, ангелско лице, и ще бъда там когато се събуди. Там, до него, в ръцете му - точно както искаше. Ще прекара всичкото време с мен, в неговата пижама, в неговото синьо, в неговите ръце с по-тъмна от моята кожа. С неговите пръсти отпуснати на стомаха ми. До неговите спокойни устни, споделяйки или крадейки възглавницата му.
Нямаше да се престраша да ти го кажа - ми каза онзи, смуглият. - Благодаря. - исках да кажа аз. Толкова отдавна го чакам, да смъкнеш този товар от мен. Недей забравя какво имахме!
Той и всеки момент, в който го погледна, как го карам да се усмихва, той.. и все думите не стигат. Ще се върнем вкъщи размазани, повече загубили, отколкото спечелили. Открили някои стари и някой нови пътища един към друг, това пътуване ще ни промени. Няма да отвори очите ни за бъдещето, но ще ни покаже, че времето да споделим е това, което ни е разделяло. И въпреки, че почти всяка нощ сме заедно, ние все пак сме на хиляди километри един от друг.
Дори когато той прокарва пръсти през косата ми или прибира кичурчета зад ушите ми, припява си някоя песен близо до мен, дори когато ме гледа с интерес, дори когато се оправдава. Продължаваме да вървим и да се оглеждаме в усмивката на другият, продължаваме да търсим и да осъзнаваме с всяка секунда, че сме открили. Бурното, мрачно, страшно море в студената сутрин в някакъв забравен от бога курорт, това ли трябваше да ни покаже какво имаме. Големите локви, калта по обувките, плажът и басовият рап, дните наред недоспиване и изтощението до краен предел. Кой си и къде се намираш, кого държиш до себе си, кого обичаш.
Реален ли си или не, дали наистина съществуваш или аз те създадох, какво е чувството да си вкъщи или да си някъде, с някого, на един дим разстояние. Кажи ми, кажи ми, кажи ми всичко за него. И една гъба ми разказва какъв човек е, какво е било изпуснато. Съдба - отсъждат, усмихват се всички в колата. Той се усмихва и ти мърмори, измърква нещо.
Остани. Остани до мен докато отиваме някъде и докато се разделяме, остани дори след това. Остани сега, ще направя всичко, за да не те пусна. Вървейки на някъде, към неизвестното бъдеще. Просто остани с мен.